Бяха ни наслагали по затвори.
Годината е 2030-та.
Аз съм 40 годишен и нямам вече за какво да живея.
Седя на пейка в двора и пуша трева.
Историята ми е само по домове и затвори. Бил съм и в лудница. И винаги за едно и също нещо - винаги съм бил непродуктивен член на обществото. Почнах от проблемно дете и ме пратиха на психиатър, защото съм пропушил. Не издържах при него, пребих го и ме пратиха в поправителен дом. Биеха ме там, биеха ме много, накрая не издържах и отвърнах на удара. Притесниха се за мен, пратиха ме на четвърти километър.
Там се държаха добре с мен и ме пуснаха. Изглеждах им нормален. Сменях работи, уволняваха ме. Не издържах и на работите. Хванах се накрая на работа в една заложна къща и ме ограбиха. Дължах хиляди. Осъдиха ме. Дърпах заем. Платих си дълговете, сега трябваше да изплатя заема. Уволниха ме от още една работа. Задържаха ме в едно районно. Бяха ме хванали с трева. Тогава марихуаната беше още нелегална навсякъде. Хората се чудиха дали да я считат за наркотик или не. А психиатъра ми е препоръчвал тежки наркотици. Наркотици, от които не мога да си кажа името. "За стреса" казваше. Получавах пристъпи само като се опитвах да прочета името на лекарствата, които ми пробутваше. В повечето случаи дори не ги разчитах, така че хвърлях бележката, взимах си валериан и с рестото си купувах пиене. Живееше ми се в безсъзнание. Това, което всички наричаха адекватен живот, ми беше прекалено неадекватно.
Сега съм на 40 и почнаха лека полека куките да ни слагат по затворите. Рецидивистите. Престъпните отрепки. Докато убийците убиват, докато крадците крадат, докато изнасилвачите изнасилват по вашите улици, ние, лентяите, мързелите лежим по затворите. Това е бъдещето, което избрахме. Когато терористи удряха град в Европа мязахме на талибани. Когато имаше протести мязахме на безделници. Когато имаше мач, мязахме на футболни фенове. Иначе през останалото време само ни питаха дали пушим трева. Тия по-съмнителните ни подбираха, по-хърбавите, по-хилавите, които не могат да се защитават.
Изчакват те докато нагъват дюнери на някое кръстовище, поглеждат те и те питат за лична карта. Джобят те. Предлагат ти даже трева. Ти им казваш не и не, нямаш и толкова. Нищо нямаш, но никой не вярва. Но накрая легализираха марихуаната и куките се чудиха за какво да ни правят проблем. МВР се чудеше как да върши работа. Не можем просто да обясним на народа, че престъпност няма. Затова просто ще променим насоката - престъпници бяха безработните. Стигна се дотам хората, които не бяха регистрирани в бюрото по труда, да бъдат търсени. Ходиш на опашката, чакаш си обезщетението, защото не те наемат и ако не си намериш работа до една година те оставят да живееш на улицата и после те прибират, защото е незаконно да живееш на улицата.
Беше невероятно хитра схема, чак ме е яд, че не съм я измислил аз. Съответно за да бъде наказуема и безработицата, понижиха отвратително много стандартите в учебните заведения и понижиха със закон критериите на работодателите. Ползата от това беше, че според статистиките навсякъде качеството на труда и коефициента на интелигентност на средностатистическия ученик намаляваха драстично. По статистики обаче ефикасността на органите на реда и ползата от затворите скочи значително като процент. По някаква причина почнаха да вкарват толкова много лентяи по затворите, че накрая нямаше място. Моловете се махнаха, защото и без това никой не си купуваше дрехи оттам. Моловете бяха забранени, защото бяха големи места, на които просто да седиш и да не правиш нищо. Превърнаха ги в затвори и почнаха да наемат надзиратели.
България от един голям мол се превърна в един голям затвор. И сега съм на 40 и стоя тук и върша работа от време на време. Като за наказание. Понякога ми се дава да излизам в двора и да бездействам. Почивка от 30 минути. Ако крещиш по коридорите "Да живее капитализма!" може да ти отпуснат един час. Това беше тамошното добро поведение. От време на време ти хвърляха и по един джойнт, ей така, да си спомниш за какво си влезнал в затвора. Просто защото не ти се занимава...
Годината е 2030-та.
Аз съм 40 годишен и нямам вече за какво да живея.
Седя на пейка в двора и пуша трева.
Изработил съм си я. Поглеждам нагоре към надписа на бившия мол. Голям неонов надпис.
"ARBEIT MACHT FREI".
"Да живее капитализма!" изкрещявам аз и се връщам на работа.
понеделник, 28 декември 2015 г.
сряда, 23 декември 2015 г.
Киселото грозде
Хората са на групички и един продуцент седи и обяснява на всеки, достатъчно балам да го слуша. Задава въпроси. "Ти защо пишеш?". Обяснява некви работи. "Ти защо пишеш?". Обяснява някакви работи, спазвайки маниер на премиер. Хората слушат. Нямат избор, не можеш да му кажеш "копче", дето викат хората. Можеш само да му обясняваш защо пишеш.
Стига до мен. Вика "Ти защо пишеш?".
Аз се хиля. Не съм част от формата. Казвам "А, не, аз не пиша".
Седя просто и гледам. Гледам я нея и пия вино. Не пия по принцип вино, мразя вино, кисело ми е. Като Джун от Бени и Джун по повод стафидите. Това нещо някога е било грозде, но сега е просто гадно, сухо и лишено от всякакъв живот. Екс-грозде. В моя случай си е екс в поне три значения.
Но я гледам и ми се пие, а там има само вино. И тя е седнала под една табела. Табела на грозде. Колко символично. Продуцентът продължава да плямпа "Ти защо пишеш, а ти защо пишеш, кажете ми защо пишете".
А аз я гледам и пия вино. Толкова много прилича. Толкова много прилича, че ми напомня за гроздето, когато е било сладко и сега е кисело. Същите зъби, същата коса, същия критичен поглед с изострените вежди. Всичко е същото и ми се гади и ми се пие. Погледна нанякъде, виждам я нея, после гледам нагоре виждам гроздето, погледна си в чашата - виждам грозде, поглеждам продуцента и ми става кисело.
Адашът минава, казва: "Айде да пушим".
Аз не пуша, но там, където той ще пуши, има парапет. Казвам му: "Ти ще пушиш, аз ще скачам".
Говорим си за лоши работи. Един идва, казва "Искате ли да чуете една весела история за това как се опитах 4 пъти да се самоубия?" Друг идва и почваме да си говорим за мъртви роднини. Накрая си говорим за толкова много неща, а продуцентът пристига с групичка жени и продължава да пили. И на мене не ми излиза от главата образът на гроздето и въпросът "Ти защо пишеш?".
Говорим си с тоя пич, който дойде и описваме някои работи. Предимно веселата история за самоубийствата. След като му казваме, че няма как да го опишем, той казва:
"Да. Някои неща са прекалено красиви за да ги опишеш".
А аз защо пиша? Точно затова. Точно така.
Едно нещо няма в моя живот, което е чак пък толкова красиво, че да не го опиша.
Когато бях дете не писах. Когато бях дете всичко беше красиво и сладко.
Сега е грозно.
И кисело.
А пък вие пишете за каквото си искате...
Копче.
Стига до мен. Вика "Ти защо пишеш?".
Аз се хиля. Не съм част от формата. Казвам "А, не, аз не пиша".
Седя просто и гледам. Гледам я нея и пия вино. Не пия по принцип вино, мразя вино, кисело ми е. Като Джун от Бени и Джун по повод стафидите. Това нещо някога е било грозде, но сега е просто гадно, сухо и лишено от всякакъв живот. Екс-грозде. В моя случай си е екс в поне три значения.
Но я гледам и ми се пие, а там има само вино. И тя е седнала под една табела. Табела на грозде. Колко символично. Продуцентът продължава да плямпа "Ти защо пишеш, а ти защо пишеш, кажете ми защо пишете".
А аз я гледам и пия вино. Толкова много прилича. Толкова много прилича, че ми напомня за гроздето, когато е било сладко и сега е кисело. Същите зъби, същата коса, същия критичен поглед с изострените вежди. Всичко е същото и ми се гади и ми се пие. Погледна нанякъде, виждам я нея, после гледам нагоре виждам гроздето, погледна си в чашата - виждам грозде, поглеждам продуцента и ми става кисело.
Адашът минава, казва: "Айде да пушим".
Аз не пуша, но там, където той ще пуши, има парапет. Казвам му: "Ти ще пушиш, аз ще скачам".
Говорим си за лоши работи. Един идва, казва "Искате ли да чуете една весела история за това как се опитах 4 пъти да се самоубия?" Друг идва и почваме да си говорим за мъртви роднини. Накрая си говорим за толкова много неща, а продуцентът пристига с групичка жени и продължава да пили. И на мене не ми излиза от главата образът на гроздето и въпросът "Ти защо пишеш?".
Говорим си с тоя пич, който дойде и описваме някои работи. Предимно веселата история за самоубийствата. След като му казваме, че няма как да го опишем, той казва:
"Да. Някои неща са прекалено красиви за да ги опишеш".
А аз защо пиша? Точно затова. Точно така.
Едно нещо няма в моя живот, което е чак пък толкова красиво, че да не го опиша.
Когато бях дете не писах. Когато бях дете всичко беше красиво и сладко.
Сега е грозно.
И кисело.
А пък вие пишете за каквото си искате...
Копче.
вторник, 22 декември 2015 г.
Джони, примерно...
Представете си родителите на някого, когото за улеснение ще наречем Иванчо, примерно...
Докато родителите на Иванчо се притесняваха на каква диета да си държат бебенцето за да не напълнее, моите родители се притесняваха за пари.
Докато родителите на Иванчо се мъчеха да обяснят разликата между "по принцип" и "де факто" на Илиянчо в първи клас, моите родители се мъчеха да ми обяснят за пари.
Докато родителите на Иванчо се бореха с него той да си пише домашните, моите родители се бореха за пари.
Докато родителите на Иванчо се караха кой е виновен за отсъствията му в училище, моите родители се караха за пари.
Докато родителите на Иванчо му четоха конско, че е пропушил, моите родители ми четоха конско за пари.
Докато Иванчо натежа на родителите си, защото се продруса, аз натежах на моите родители за пари.
Докато родителите на Иванчо решиха да помогнат на сина си и го вкараха в клиника, моите родители решиха да ми помагат с парите.
Докато родителите на Иванчо брояха минутите от посещенията си при него, моите родители брояха пари.
Докато родителите на Иванчо мислеха по празниците за подаръци, моите родители мислеха за пари.
И тука ще се питате - Иване, защо го направи, Иване ти имаше всичко.
Но докато родителите на Иванчо имаха пари за да не ги мислят много много, моите родители ми даваха абсолютно всичко освен пари. Моите родители ме възпитаха да се храня както трябва. Моите родители ме научиха на разликата между по принцип и де факто и ме учиха на принципи и факти. Моите родители ме учиха как да си пиша домашните. Моите родители ме будеха за даскало. Моите родители не ми казваха "Не пуши" и "Не се друсай", моите родители ми показваха постоянно защо не трябва да пуша и да се друсам. Моите родители не ме цаниха за психиатър, моите родители ме подготвиха да го избягвам на всяка цена. Моите родители брояха само това, което може да се оцени с цифра и ме научиха на същия принцип. Моите родители ми подариха и ме научиха да подарявам.
Всичко му купувахме на Ваньо и от нищо не го лишихме, обаче кур.
Той не е имал всичко, имал е само пари. Аз не за друго, просто да ви изясня за какво се пее в тази песен, с която съм израснал.
Весели празници!
Докато родителите на Иванчо се притесняваха на каква диета да си държат бебенцето за да не напълнее, моите родители се притесняваха за пари.
Докато родителите на Иванчо се мъчеха да обяснят разликата между "по принцип" и "де факто" на Илиянчо в първи клас, моите родители се мъчеха да ми обяснят за пари.
Докато родителите на Иванчо се бореха с него той да си пише домашните, моите родители се бореха за пари.
Докато родителите на Иванчо се караха кой е виновен за отсъствията му в училище, моите родители се караха за пари.
Докато родителите на Иванчо му четоха конско, че е пропушил, моите родители ми четоха конско за пари.
Докато Иванчо натежа на родителите си, защото се продруса, аз натежах на моите родители за пари.
Докато родителите на Иванчо решиха да помогнат на сина си и го вкараха в клиника, моите родители решиха да ми помагат с парите.
Докато родителите на Иванчо брояха минутите от посещенията си при него, моите родители брояха пари.
Докато родителите на Иванчо мислеха по празниците за подаръци, моите родители мислеха за пари.
И тука ще се питате - Иване, защо го направи, Иване ти имаше всичко.
Но докато родителите на Иванчо имаха пари за да не ги мислят много много, моите родители ми даваха абсолютно всичко освен пари. Моите родители ме възпитаха да се храня както трябва. Моите родители ме научиха на разликата между по принцип и де факто и ме учиха на принципи и факти. Моите родители ме учиха как да си пиша домашните. Моите родители ме будеха за даскало. Моите родители не ми казваха "Не пуши" и "Не се друсай", моите родители ми показваха постоянно защо не трябва да пуша и да се друсам. Моите родители не ме цаниха за психиатър, моите родители ме подготвиха да го избягвам на всяка цена. Моите родители брояха само това, което може да се оцени с цифра и ме научиха на същия принцип. Моите родители ми подариха и ме научиха да подарявам.
Всичко му купувахме на Ваньо и от нищо не го лишихме, обаче кур.
Той не е имал всичко, имал е само пари. Аз не за друго, просто да ви изясня за какво се пее в тази песен, с която съм израснал.
Весели празници!
сряда, 16 декември 2015 г.
Кучетата
Георги се страхуваше от кучета.
Никога не беше ухапван от куче.
Беше си чупил главата 3 пъти, беше получавал инфекция на пикочния мехур и всякакви други болезнени работи, но смяташе, че ухапване от куче може да е по-гадно.
Това щеше да му е новия проблем идните месеци, защото си намери работа в склад за строителни материали, до който водеше само един път, осеян със складове, а в тия складове, познайте, имаше кучета. В първия от тези складове бяха най-гадните псета. Човек като ги види ще си каже, че не кучета гледа, а истински вълци. Едни такива мрачни, мръсни, оръфани, с мъртвешки поглед.
Кучетата се казваха Денис А., Денис Б. и Божо. На първия Гошов работен ден те стояха в отворения склад и си говориха, докато Гошо се задаваше по пътя.
- Аз мисля, че идеята на студентите от Масачузетския технологичен институт за плоската двуизмерна вселена е много правдоподобна и адекватна теория - каза кучето Д. А.
- Еби си майката, Денисе, само теория е - озъби се Д. Б.
- Ти си само теория - каза Божо докато препикаваше една отворена торба с теракол.
- Божо, ти какво ще кажеш за Вселената? - попита подигравателно Д. А. преди да си оближе гениталиите - Плоска ли е според теб или с 48 измерения?
- Т'ва ми напомня... - каза Божо, заврял нос в торбата с теракол, но мисълта му беше прекъсната от задаващата се Гошова фигура - ЯЖ МИ КУРА, ГЕОРГИИИ!!!
Гошо изтръпна.
- А бе Божо - сопна се Д. А. - кво го притесняваш момчето? И що Георги? Може да не е Георги!
Гошо не разбираше кучешки език, защото беше от Студентски град и езиците, които се говореха пред народния театър му бяха чужди... а и не беше вълк...
- А бе Георги е бе! - задави се в лаещ безгърлен смях Божо и тръгна към Георги, махайки с опашка - Извинявай, Георги, имаш ли една цигарка?
"Бау, бау, бау" само чуваше Георги и се стискаше да не се напикае в гащите от страх.
- Остави го на мира бе, наркоман - кресна Д. А. и тръгна към него.
- Ти си наркоман - обади се Д. Б. и ги последва към Гошо - лалалала, Георги, имаш ли време да поговорим за нашия спасител Исус Христос?
"Бау, бау, бау" само чуваше Георги и почна да ги замеря с камъни. Те тръгнаха да го гонят, но на петия метър се отказаха, понеже ги мързеше, а и Божо почна да хрипа като контузен кон и легна по средата на пътя.
- ЯЖ МИ КУРА, ГЕОРГИИИ!!! - изви Д. Б. като истински вълк.
- Тоя па, кво ни замеря - каза Д. А. възмутен - е затва нема да се оправи таа държава!
На следващия ден Георги пак мина покрай тоя път и си беше взел пръчка за всеки случай. Държеше я здраво и ходеше бавно и напрегнато покрай първия склад. Кучета нямаше. На петия метър се успокои и си помисли, че са се скрили заради пръчката. Подмина склада и продължи уверено напред, но замръзна защото чу зад гърба си едно хармонично вълче тригласие:
- ГЕОРГИИИИИИИИИИИИИИИ!!!
Валя Балканска пасти да яде! Георги побягна и хвърли пръчката.
- ГЕОРГИ - кресна Д. А. и я захапа - паднá ти ножа, Георги!
- Миличкия - отсъди Божо и се изпика в торбата с теракол.
- Еби си майката, Денисе, времето не е константа - каза Д. Б. докато се връщаха към склада.
- Ти не си константа - подаде нос Божо от торбата с теракола.
Георги се страхуваше от кучета, а дори не знаеше какво си говорят.
Представяте ли си ако ги разбираше колко по-изплашен щеше да е?
Никога не беше ухапван от куче.
Беше си чупил главата 3 пъти, беше получавал инфекция на пикочния мехур и всякакви други болезнени работи, но смяташе, че ухапване от куче може да е по-гадно.
Това щеше да му е новия проблем идните месеци, защото си намери работа в склад за строителни материали, до който водеше само един път, осеян със складове, а в тия складове, познайте, имаше кучета. В първия от тези складове бяха най-гадните псета. Човек като ги види ще си каже, че не кучета гледа, а истински вълци. Едни такива мрачни, мръсни, оръфани, с мъртвешки поглед.
Кучетата се казваха Денис А., Денис Б. и Божо. На първия Гошов работен ден те стояха в отворения склад и си говориха, докато Гошо се задаваше по пътя.
- Аз мисля, че идеята на студентите от Масачузетския технологичен институт за плоската двуизмерна вселена е много правдоподобна и адекватна теория - каза кучето Д. А.
- Еби си майката, Денисе, само теория е - озъби се Д. Б.
- Ти си само теория - каза Божо докато препикаваше една отворена торба с теракол.
- Божо, ти какво ще кажеш за Вселената? - попита подигравателно Д. А. преди да си оближе гениталиите - Плоска ли е според теб или с 48 измерения?
- Т'ва ми напомня... - каза Божо, заврял нос в торбата с теракол, но мисълта му беше прекъсната от задаващата се Гошова фигура - ЯЖ МИ КУРА, ГЕОРГИИИ!!!
Гошо изтръпна.
- А бе Божо - сопна се Д. А. - кво го притесняваш момчето? И що Георги? Може да не е Георги!
Гошо не разбираше кучешки език, защото беше от Студентски град и езиците, които се говореха пред народния театър му бяха чужди... а и не беше вълк...
- А бе Георги е бе! - задави се в лаещ безгърлен смях Божо и тръгна към Георги, махайки с опашка - Извинявай, Георги, имаш ли една цигарка?
"Бау, бау, бау" само чуваше Георги и се стискаше да не се напикае в гащите от страх.
- Остави го на мира бе, наркоман - кресна Д. А. и тръгна към него.
- Ти си наркоман - обади се Д. Б. и ги последва към Гошо - лалалала, Георги, имаш ли време да поговорим за нашия спасител Исус Христос?
"Бау, бау, бау" само чуваше Георги и почна да ги замеря с камъни. Те тръгнаха да го гонят, но на петия метър се отказаха, понеже ги мързеше, а и Божо почна да хрипа като контузен кон и легна по средата на пътя.
- ЯЖ МИ КУРА, ГЕОРГИИИ!!! - изви Д. Б. като истински вълк.
- Тоя па, кво ни замеря - каза Д. А. възмутен - е затва нема да се оправи таа държава!
На следващия ден Георги пак мина покрай тоя път и си беше взел пръчка за всеки случай. Държеше я здраво и ходеше бавно и напрегнато покрай първия склад. Кучета нямаше. На петия метър се успокои и си помисли, че са се скрили заради пръчката. Подмина склада и продължи уверено напред, но замръзна защото чу зад гърба си едно хармонично вълче тригласие:
- ГЕОРГИИИИИИИИИИИИИИИ!!!
Валя Балканска пасти да яде! Георги побягна и хвърли пръчката.
- ГЕОРГИ - кресна Д. А. и я захапа - паднá ти ножа, Георги!
- Миличкия - отсъди Божо и се изпика в торбата с теракол.
- Еби си майката, Денисе, времето не е константа - каза Д. Б. докато се връщаха към склада.
- Ти не си константа - подаде нос Божо от торбата с теракола.
Георги се страхуваше от кучета, а дори не знаеше какво си говорят.
Представяте ли си ако ги разбираше колко по-изплашен щеше да е?
събота, 12 декември 2015 г.
Пикльовци
Лято.
Преди няколко години.
Седим на масата пред един мотоклуб с едни мотористи. Пред нас паркирани едни тежки, прекрасни чопъри. Аз пия бира, С. до мен пуши пура и пие уиски и си говорим.
Говорим си за много неща, за да се разсейваме от факта, че срещу нас има катун, от който се надува зверска чалга.
Ако седнем да свирим на открито, съседите ще се оплачат от нас и ще викнат полиция и полицай ще дойде, ще ни каже, че специално за нас са викнали, а не за циганите отсреща и лютата чалга и ще ни каже с усмивка на лицето "Да си пикам на повикванията" преди да ни пожелае лека вечер.
Но е още рано за такива изпълнения, така че седим, говорим си и се разсейваме от зверската люта чалга, дето ни пука тъпанчетата. По едно време с Б. обясняваме на С. как сме си прекарали детството, какво сме правили и докато аз разказвам една наша случка, споменавам, че се развива в кварталната детска градина, в която ходихме като тийнейджъри да се напиваме.
С. повдигна вежди, изостри си обратната захапка и ме погледна злобно:
- Пиете в детската градина? Пикльовци! Ако видя някъде такива, ще им счупя главите.
- Ми чупи ни ги, брато, забавлявали сме се - отвръщам му аз и Б. се хили с една много небрежна усмивка на лицето.
- Ма не бе, вие сте пичове, айде, били сте малки, простено ви е. Ама да пиеш в детска градина трябва да си ебати пропадналия пикльо...
- Еми значи приятелите ми са пикльовци - отвръщам му аз с не по-загрижена от усмивката на Б. и си казваме наздраве.
Това лято.
Виждаме се с Б.
Питам го какво става там.
Той споделя за С:
- Мани, не чу ли за С.? Ще става депутат човека...
- Да бееееее
- Ми да, С. в политиката. Прекрасно е просто, скъсахме се да се хилим. - продължи Б. със същата небрежна усмивка, върху която цял живот е работил.
Иначе ние сме пикльовците и се забавляваме. А в оня катун със зверската люта чалга ако минете, ще видите паркирани мерцедеси. На сериозните хора. Кой знае, може да видите и С. някъде там.
Преди няколко години.
Седим на масата пред един мотоклуб с едни мотористи. Пред нас паркирани едни тежки, прекрасни чопъри. Аз пия бира, С. до мен пуши пура и пие уиски и си говорим.
Говорим си за много неща, за да се разсейваме от факта, че срещу нас има катун, от който се надува зверска чалга.
Ако седнем да свирим на открито, съседите ще се оплачат от нас и ще викнат полиция и полицай ще дойде, ще ни каже, че специално за нас са викнали, а не за циганите отсреща и лютата чалга и ще ни каже с усмивка на лицето "Да си пикам на повикванията" преди да ни пожелае лека вечер.
Но е още рано за такива изпълнения, така че седим, говорим си и се разсейваме от зверската люта чалга, дето ни пука тъпанчетата. По едно време с Б. обясняваме на С. как сме си прекарали детството, какво сме правили и докато аз разказвам една наша случка, споменавам, че се развива в кварталната детска градина, в която ходихме като тийнейджъри да се напиваме.
С. повдигна вежди, изостри си обратната захапка и ме погледна злобно:
- Пиете в детската градина? Пикльовци! Ако видя някъде такива, ще им счупя главите.
- Ми чупи ни ги, брато, забавлявали сме се - отвръщам му аз и Б. се хили с една много небрежна усмивка на лицето.
- Ма не бе, вие сте пичове, айде, били сте малки, простено ви е. Ама да пиеш в детска градина трябва да си ебати пропадналия пикльо...
- Еми значи приятелите ми са пикльовци - отвръщам му аз с не по-загрижена от усмивката на Б. и си казваме наздраве.
Това лято.
Виждаме се с Б.
Питам го какво става там.
Той споделя за С:
- Мани, не чу ли за С.? Ще става депутат човека...
- Да бееееее
- Ми да, С. в политиката. Прекрасно е просто, скъсахме се да се хилим. - продължи Б. със същата небрежна усмивка, върху която цял живот е работил.
Иначе ние сме пикльовците и се забавляваме. А в оня катун със зверската люта чалга ако минете, ще видите паркирани мерцедеси. На сериозните хора. Кой знае, може да видите и С. някъде там.
Абонамент за:
Публикации (Atom)