Поетите на мъртвото общество

"Усещането да си получил 96 086 харесвания на твое писание в интернет статия, подписана с автор Рей Бредбъри" - Димана Бояджиева

Айн Ранд, Алберт Айнщайн, Аристотел, Ванга, Ганди, Джон Ленън, Буковски и много други.

Гласувам за тях. Какво общо имат?
Всичките пишат за мъртвото общество.
Всичките уж правят предсказания за мъртвото общество.
хън мън.

"Познавате едно мъртво общество по това, че..."
"Еди кое си е признак за мъртвото общество..."
"Едно общество е наистина мъртво когато..."

Щото обществото винаги е било брилянтна идея, която някак си е просперирала през човешката история докато най-накрая не дошъл 21-ви век и гадните либерали и капиталисти са осрали положението за всички.

Ето цитат на Аристотел, който е по-адекватен:

"Човекът по природа е социално животно".

Всичко друго са малоумия, които да си ги шервате и да се потупвате по гърба, че сте интелигентни, начетени и образовани.

"Уаау, вижте какво е казал някой човек, за когото нямам абсолютно никаква представа кога е живял, какво е правил и за когото изобщо не ми пука, но най-обобщаващата перифраза на част от негови текстове описва моето мнение без да ми се налага реално да седна и да прочета пет книги през живота си".

Не, разбирам го, признавам си. И аз си събирам цитати, но поне ги проверявам, преглеждам и информацията за човека, чието име се слага под нещата, които кръжат из пространството и си изграждам някво мнение по въпроса. Нали се сещате - да се почувствам като индивид в това умиращо общество, дето балиго, сигурно не е умирало преди Аристотел да е направил това велико наблюдение.

Социални животни сме. Живеем като животни, възпроизвеждаме се като животни, даже повечето животни не се възпроизвеждат толкова гнусно, колкото ние го правим. Трепаме се по-изобретателно от всички други животни, живели някога. Обществото ни е най-сложно от всичките общества, произвеждани някога.

Обществото никога не е умирало, винаги е съществувало. Просто идеята за човешкото общество е мъртвородена рожба на човешкия индивид. Като всяка друга идеология, между другото. Ето ви и още един удачен пример - преди да си влезнете във фейсбука и да споделите някой цитат на Платон, вземете му прочетете "идеята за идеята" и как едно общество в главата ни няма нищо общо с обществата по принцип.

А ако искате да знаете наистина за Платон, просто хванете книжката "Животът на философите" на Диоген Лаерций, отворете на частта за Диоген Синопски и прочетете някъде из 13-те странички информация как е влезнал в къщата на Платон, изсрал се на пода и си тръгнал.

"Като куче" - Платон

Ето това вече е цитат. 

Който трупа знания...

Не слушам музикални жанрове. Не съм фен на музикални жанрове. Следях ги по едно време преди няколко години, но ги отказвах всичките един по един, осъзнавайки, че няма достатъчно добри неща в жанровете, които слушах.

След известно време осъзнах нещо. Не е проблемът, че не намирам правилните жанрове, проблемът е, че търся правилните неща в жанрове, в категории и т.н. Дори Артър Конан Дойл помества в разказите за Шерлок Холмс любопитния факт, че най-великият детектив на света не знае, че Земята се върти около Слънцето. След като Уотсън го критикува за това негово невежество, той се оправдава със следното нещо - това, че Земята се върти около Слънцето не променя нищо. Той не иска да запълва главата си с неща, които не са му от полза.

И аз напълно разбирам тази черта на Холмс. Той не разбира от химия, но си прави лабораторни експерименти. Не разбира и от физика, но може да предвиди траекторията на нечий куршум. Не разбира и от ботаника, но знае за листата на растението кока. И много бързо се научих да свиквам с този метод.

Та така отидох на евент, може би първото рап събитие, на което съм ходил някога. Жлъч и Атила. Велика работа. Стоях, слушах, всички скачаха като ненормални и крещяха "ооооооооо" все едно се снимаше микстейп на някъв стрийтбол отбор. На това, което аз намирах за поезия, хората обичаха да реагират с "оооо сипа им!".

Но това са подробности, по-важното нещо, което ми правеше впечатление е, че тия пичове рецитираха някви километрични романи и още по-интересното е, че си ги помниха. Аз никога не си помня текстовете, едва ли някога ще успея да ги запомня. Може би трябва да си слушам песните, ама пък не искам да си го причинявам. Не си ги харесвам чак толкова много. Но бих запомнил текст на Жлъч или на Атила. Просто върви, лее се при тях. Яко е.

Това ме накара да се сетя за нещо друго.

Веднъж присъствах в едно студио, където репетирах с едни пичове (едни от многото), с които щяхме да правим група (една от многото). И кой да дойде? Биг Ша. Мишо Шамара! Влиза, записва си невменяемата простотия, над която е работил няколко месеца, състояща се от пет рими и няколко нечленоразделни звука и накрая на записа завършва с "Бря!".

"БРЯ!".

Даже не е "бря", ми по-скоро "ББРРРя."

ББРРРя бе бате. И го чуваме от пулта и той разправя на собственика на репетиционната:

 - Брат, дай да го дублираме тва "бря", че искам да звучи по-професионално. Не искам хората като я чуят тая песен да си кажат, че съм смешник.

Дублира ББРРРя-то и беше адски доволен от себе си. Собственикът му го пусна пак и той се зарадва:

 - Ето т'ва вече е рап!


Леле, еби му майката бря. Тоя човек направи песен със Снуп Дог. Еби му майката.
Бях покъртен. Бях отвратен и шокиран. Бях стъписан, безмълвен и отегчен.
Ето т'ва вече е рап. Ми еби му майката, може и да е прав.
Може би това е рап. Може би е ЖАНР.

Ама това значи едно друго нещо, което повече ми се нрави.
Като отидох на Жлъч и Атила не съм отишъл на рап събитие.
Отишъл съм на вечер на поетите. И поезия се лееше, повярвайте ми.
Единствено ме е яд, че за да има такива неща, трябва да ги има и другите.







А и още нещо - кур за професията в изкуството.
Професия в изкуството няма.
Има изкуство. Има и бизнес. И едното няма нищо общо с другото.


"Който трупа знания, трупа печал".

Бъдещето, което избрахте: Червената планета

Намирам се в огромна сграда. Из цялата сграда щъкат костюмарчета, повечето с очилца, всичките с куфари. Бързат, гледат си часовниците. Изведнъж един от костюмарите се засилва към мен и ме посреща:

 - Здравейте, господин Циртетрисдис! Радвам се, че дойдохте, съжалявам, че ви накарах да чакате! Шефът ми ще ви приеме веднага, елате с мен.

 - Можете да ми викате Додо - казах аз, докато костюмарчето ме дръпна към близкия офис с учудваща сила - а вие как се казвате?

 - Моето име не е от значение, господин Циреймирис - казва ми той - от значение сте само вие. Шефът ми много внимателно подбира събеседници.

 - Да, защо мен, не можах да ви попитам - попитах аз докато в бързината препускахме през лабиринт от коридори - имам един прекрасен колега, Драганов, той е много по-добър журналист на свободна практика от мен.

 - Той е прекалено инфантилен и си пада малко фанатик, господин Цитроизстис - отвърна задъханото костюмарче - вие сте възможно най-неопетнен от коварните канали на човешката информация. А, ето го и  О Ф И С Ъ Т!


О Ф И С Ъ Т! беше една тъмна кабинка с един пулт и зад пулта огромна видео стена. Още не ми беше ясно какво се случва. Предполагам сега щяха да ме известят. Беше неприсъщо за хора като мен току така да бъдат избирани от костюмари да отразяват какъвто и да е материал. Все пак сайтът Офбе!news не се ползваше с много добра репутация в света на журналистите. И все пак имах чувството, че ще ми бъде изяснено положението. Костюмарчето извади едно копченце от джоба на костюмчето си и натисна към видеостената. Започна любопитно клипче с нежен, женски гласец и кадри от последните военни конфликти по света:

 - Ако гледате този видео материал, най-вероятно положението ви въобще не е розово, но въпреки това изобщо не го осъзнавате. Положението е много пипкаво. Положението е крайно неудобно и хората са сравнително неразположени. Америка се държи на косъм, както винаги. Честно да си кажем, никога не сме се питали как е успяла да убеди останалия свят да не я докосне. Америка воюваше с Близкия Изток, което принуди хората от Близкия Изток да избягат в Европа. Европа обаче, приемайки бежанците от Близкия Изток, изнерви Русия, която от своя страна започна да воюва с Европа и Близкия Изток. От Германия решиха, че не желаят в поредната предстояща световна война да заемат политиката, която бе наблюдавана от тяхна страна в предишните две войни, затова избра да бъде крайно либерална, което изобщо не помогна на Европа. Другото, което не помогна на Европа беше невменяемото поведение на Папата, макар че, ако се замислим, Ватикана никога не е помагала с каквото и да било. 

От Америка реагираха сравнително бързо и инвестираха абсолютно всякакви възможни ресурси в космическите си програми и успяха да достигнат повърхността на Марс. Когато марсоходът достигна Червената планета, НАСА направи невероятно откритие под формата на честоти, излъчвани от небесното тяло. Но чакайте! ИМА ОЩЕ!

(На екрана присветнаха снимки на Марс и почна да мига думата "ОЩЕ" с големи жълти и червени букви)

Учените от НАСА откриха код в уловените честоти и успяха да осъзнаят, че това, което се възприемаше от интернет обществото като музика, всъщност е форма на комуникация. Марс е нашето спасение сега. Ако не успеем да стигнем до Марс, ще си умрем на Земята. Беше открита вода на Марс, а където има вода, има и... точно така... има и ЖИВОТ!

(На екрана присветнаха снимки от повърхността на Марс и почна да мига думата "ЖИВОТ" с големи жълти и червени букви).

Сега ние сме малкото избрани да чуем какво има да казва това красиво създание. Приятно прекарване, скъпо човечество и УСПЕХ!

(На екрана присветнаха снимки от повърхността на Марс и почна да мига думата "УСПЕХ" с големи жълти и червени букви).

Екранът почерня. Остана една снимка. Снимка на планетата Марс. Прекрасна. Неописуемо красива и пуста. Мълчахме и гледахме снимката Марс.

 - Е? - обърна се към мен костюмарчето - Това е вашият момент, господин Цъфниподрис! Задайте вашите въпроси на моя шеф.

Аз бях като застрелян. Все едно си правеха отвратителна шега с мен, но всичко изглеждаше толкова истинско, че почнах да се притеснявам какви въпроси ще задам. Никой не ме беше информирал за сериозността на тази моя мисия. От мен зависеше хората да бъдат информирани и да вземат правилните мерки. Аз бях представителя на човечеството. Сега аз бях президента на планетата! Помислих 5 минути, сериозно се напънах и реших какви ще бъдат първите ми думи. Поех дълбоко въздух, затворих очи, издишах, отворих ги и изкрещях:

 - Здравей, Марс!

Никакъв отговор.

 - Трябва да е въпрос - отвърна неловко костюмарчето.

 - Как си, Марс? - изкрещях пак аз.

Заслушахме се внимателно. Чуваше се едно успокояващо, постоянно, ниско бучене. По едно време се чу дълбок, разтърсващ глас:

 - Не...

 - Как ... как така "Не"? - попитах аз.

Пак мълчание. И бученето. Явно планетата не беше доволна от дълбочината на моя въпрос, затова реших да стана по-сериозен:

 - Готов ли си, Марс, да приемеш хората на твоята повърхност?

Мълчание. Бучене. Отговор:

 - ХА!

Не звучеше много убеждаващо, но трябваше да продължавам:

 - Марс - продължих аз, опитвайки се още да задълбоча разговора - нима хората не сме достойни за твоята прекрасна почва?

 - ХАХА! - отвърна Марс, още по-дълбоко и хладнокръвно.

Не знаех какво се очаква от мен. Аз бях сигурно един от малкото хора, живеели някога, които да са си говорили с планета, и разговорът протичаше ужасно. Чувствах се много незначителен.

 - Защо ме караш да се чувствам незначителен в този разговор, Марс? - попитах го аз, позовавайки се на житейската си философия, че проблемите трябва да бъдат винаги обсъждани.

 - Ох... - въздъхна Марс.

 - Какво "Ох"? - попитах аз.

 - Еми ох... ох като ох - продължи отегчено планетата.

Мълчание. Бучене. Още думи:

 - Всичко покрай вас, хората, е ох. Даже не е и ох. По-скоро... ооооооооох.

Аз се намръщих. Почнах да се разочаровам леко даже. Марс беше ебати задника. Не бях много сигурен, че искам да заживея на Марс. Не и ако се държи толкова негостоприемно. Вярно, че хората сме в криза, ма чак па толкова ли сме изпаднали? Еее Марс, голямата работа. Някво надменно парче камък, седящо цял ден и цяла нощ в Космоса, въртящо се около себе си, мислещо се за много повече от хората. Искаше ми се да му дам да се разбере:

 - Ами тогава защо си говориш с мен?

 - Ох... - пак въздъхна Марс. - Колкото и да ми е гадно да ти го призная... може и да не сте много интелигентна форма на живот, но сте единствената форма на живот, която би си говорила с мен.

 - Значи можем да дойдем? - усмихнах се аз.

 - Ох... то не зависи от мен - отговори Марс. - Вие ще дойдете, то е ясно. Аз няма какво да направя по въпроса. Просто не ми се сърдете ако не подхождам с особено голям ентусиазъм към цялата тая работа.

Почнах да виждам нещо много човешко в планетата.

 - Марс, честно да ти кажа, така като си говоря с теб и виждам нещо много човешко в теб.

 - Ооооох... - въздъхна много тежко Марс - еми щом виждаш... Ако си тук да предадеш нещо много важно от името на Марс за хората като велико, прекрасно съобщение, имам нещо да ти кажа.

 - Какво е то - усмихнах се аз и костюмарчето до мен изтръпна в нетърпение.

Мълчание. Бучене. Отвратителен съспенс. По-напрегнато не съм се чувствал в живота си. Здравей, орден Стара Планина! Каква Стара Планина бе? Взимам Пулицър. Само да чуя какво има Марс да каже. Марс каза:

 - Кажи на хората, че са добре дошли, обаче... ох...

 - Обаче какво - продължих аз. - Какво?

 - Обаче ... обаче няма да им хареса тук.

 - Защо няма да им хареса тук, Марс - попитах аз, нетърпелив и треперещ от вълнение.

 - Ами... ох... - продължи Марс - няма да им хареса.

 - Защо? - отново попитах настоятелно.

 - Ами защо... ох... ХАХА! Щото са хора.

Мълчание. Този път нямаше и бучене. Снимката на Марс изчезна и се замени с голямото мигащо "УСПЕХ!". Много криптично. Беше прекалено криптично. Въобще не ми хареса. Марс нямаше да ни хареса, ама и ние нямаше да харесаме Марс.

Костюмарчето ме съпроводи до изхода на сградата и ми спря такси. Качих се на таксито и му казах адреса. Някак си изобщо не бях вдъхновен да кажа на когото и да било за разговора, който проведох.

 - Какво ви е, господине? - попита ме загрижен таксиджията.

 - Нищо - казах аз - просто си говорих с Марс.

Таксиджията се засмя:

 - И какво каза Марс? - продължи да се смее докато си гледаше пътя.

 - Ами общо взето не се зарадва много от новината, че ще ходим там да живеем.

 - Ох, този Марс - каза таксиджията с насмешка - ние сме му виновни на Марс! Искам и аз да съм Марс, да си седя по цял ден и да не правя нищо. На Марс му е лесно...

 - Да, на Марс му е лесно... - повторих си аз и се загледах през прозореца към синьото небе. Просто си знаех, че Марс няма да ми хареса. Като Земята ще е, ама по-гадно. И защо ще е гадно?

Оооооооох....

Ро и Жу

6:30 сутринта.
Прохладна октомврийска утрин.
Мъглата се стелеше над Люлинските улици и слънцето прокарваше бледи лъчи през разкъсаната облачност.
Жу беше прекрасна пищна мома на деветнадесет години, от Плевен.
Ро беше двадесетгодишен левент от Люлин.

Жу тръгваше към спирката на 111 за да отиде в НБУ на лекция и Ро я изпращаше. Бяха се събудили по-рано и бяха правили романтичен страстен секс под звуците на уличните кучета и Люлинските пияници.
Нищо не настройва една млада дама повече от пиянските псувни на майка и трошенето на бутилки.

Докато се държаха за ръце и ходеха по средата на празната улица, Ро погледна Жу, усмихна се и я придърпа към себе си. Тя се усмихна и присви рамене в неговите прегръдки, двамата затвориха очи и се целунаха страстно.

През това време слънцето почна да се появява зад един от многото облаци.

"КУКУРИГУУУУУУ" изкрещя един от бавноразвиващите се в Люлин чичаци, който обичаше да се вози по анцуг и чехли в 310 и да крещи на шофьора "Ватмане, ватманеееее". "КУКУРИГУУУУУУ", изкрещя пак. Ро и Жу се засмяха и продължиха да се мляскат усмихнати и със затворени очи. Ро си помисли "Бих умрял така! Със затворени очи, в прегръдките на моята любима, по средата на улицата".

И БАМ, отнесе ги колата на завоя. БМВ, дванадесетокласник отиваше на даскало или така се беше настроил. Наби спирачки, отвори вратата паникьосан и видя крещящата ревяща Жу над неподвижния, кървящ от главата Ро.

 - РО! ЧУВАШ ЛИ МЕ, РО? - крещеше тя.
 - КУКУРИГУУУУУУ - крещеше чичака, размахвайки ръце като криле и лигавейки пуловера с останали по него трохи и петна от лютеница - КУКУРИГУУУУУУ!
 - РО! Ей, боклук! Уби Ро! Педерас смотан, да ти еба майката, ще те убия!

Дванадесетокласникът извади пистолет, гръмна я в главата. Чичакът се разплака, разбяга се и почна да крещи:

 - ВИЕ СТЕ ЛУДИИИИИ, КУКУРИГУУУУУУ!

Кръв по средата на улицата. Дванадесетокласникът преджоби труповете, взе парите от портфейлите им, метна портфейлите и отпраши с пълна газ, подминавайки училището.

И точно на острия завой покрай училището, паникьосан, с бясна скорост, минаващ през релсите на трамвай осем, дванадесетокласникът беше помлян от ватмана на засилилия се вече трамвай осем. Ватманът слезна, огледа се, дотича до дванадесетокласника, който беше в несвяст с глава, деликатно пльосната на волана, пребърка му джобовете, взе парите, които той беше откраднал от Ро и Жу, избута колата от релсите с помощта на случаен минувач, каза "Звънни на 112" и отпраши с трамвая.

Случайният минувач звънна на 112 и почна да крещи на служителката по телефона, когато видя за негово изумление отпрашващия с пълна скорост празен трамвай и в знак на неодобрение недоспалата служителка му затвори.

6:40 сутринта.
Прохладна октомврийска утрин.
Слънчевите лъчи галеха труповете на Ро и Жу. Миришеше на любов. На истинска, неподправена любов, вечна. Смъртта беше застигнала Ро и Жу преди да си изневерят и да разправят на всички приятели един за друг, че са мизерни безлични боклуци, които заслужават да бъдат сгазени от някой Люлински селтак с БМВ.

Как съм?

Няма език, мъртъв или още говорим, който да ми е дал съчетания от думи, които да изразят отвращението, безнадеждността и чистата злоба, която изпитвам към човечеството. Няма жест или изражение, няма поема, която да напиша, която да опише гаденето, което ми образува крайния продукт на безброй години еволюция. Няма художник, жив или разлагащ се, който да е нарисувал картина, която да описва колко ми се повръща от цивилизацията. Няма нито една снимка, която е направена от някой фотограф, живял някога на тази планета, която да ме накара като я погледна да я посоча и да кажа "Ето толкова мразя човека". Няма нито един роман, разказ, няма и статийка, която да изрази безграничната ми омраза към обществото. 

Няма акорд, който е достатъчно дисхармоничен, няма тон, който да е достатъчно несъобразен с гамата от честоти в спектъра на човешкия слух, няма честота, която да постигне точен резонанс с честотата на отегчението и разочарованието ми от последствията на уж развилото се човекоподобно. Няма нито едно небесно тяло, което да е достатъчно далеч от тази планета, че да усетя спокойствието и липсата на най-незаличимите паразити, които някога са я населявали. Няма и небесно тяло, което да е достатъчно красиво, че като го погледна да забравя колко покъртително загрозено е най-красивото за мен такова. 

Няма човешка мисъл, която някога да е записвана на някакъв информационен носител, която да побира целия обсег и мащаб на моята жажда целия този човешки кошмар да бъде застигнат от единственото си логично и ползотворно решение - да бъде изкоренен с най-безмилостната жестокост, на която природата някога е била способна. Няма гледка, която да е достатъчно неопетнена, че да ме накара да не усещам тягостното присъствие на най-голямото разхищение на кислород на земното кълбо. Никъде никога на Земята не е създавано каквото и да е било творение, което да може да предаде чувството на безпомощност и тотално и необратимо себеотрицание, свиващо се като стените на сюрреалистично подземие за изтезания. 

Няма достатъчно красноречиво и прекалено подробно описание на разказа за Прометей и няма задоволително количество, достатъчно многобройно и изпиващо всякаква енергия, на тварите, които всяка нощ го посещават и го разкъсват, докато е закован на скалата, което да се равнява на това, което аз бих му причинил с радост след като знам, че е дал огъня на хората. Няма миризма достатъчно отблъскваща, която да пресъздаде най-точно вонята, с която всяко човешко същество ми тъпче изсъхналите, съдрани и съсирени ноздри. Няма достатъчно океани на тази планета, да поберат солените сълзи, проронени от безхаберието и невменяемостта на уж най-интелигентното създание, живяло някога на третия камък от Слънцето. Няма достатъчно гробища и трупове в земната кора, които да опитомят бяса, който изпитвам към най-наглата пиявица, която изтощава същата тази земна кора и я превръща в безпочвен пустинен изнемогващ пейзаж на трагично масов душевен катаклизъм. 

Няма поглед, който аз и като цяло ние сме способни да отправим, който да е толкова безизразен, поглъщащ и и смъртоносен, че дори да намекне за неизбежната мрачна бездна, наречена "безизходица", която бележи всяка гънка на моето съзнание и запълва абсолютно всички бездънни кладенци на плюещото ми язвена черна кръв подсъзнание. Няма саможертва, достатъчно голяма, траурна и нехуманна, която да приключи порочния кръг на гнидата, наричаща себе си "социално животно". Няма и нещо, което да е по-подходящо от смъртта в абсолютно всяко екзистенциално отношение, че да успокои вечната неизмерима ненавист, изгаряща черепа ми с пулсиращ гняв и пропукваща скалпа ми като лавата на вулкана от мизантропия във всеки неврон в мозъка ми. Няма наказание достатъчно тежко и супернова, достатъчно унищожителна на тази Вселена, няма и достатъчно жестока и безмилостна черна дупка, която да погълне абсолютно всички катастрофални последици от съществуването на този гнил безсрамен човешки род. 


Така съм...
А вие как сте?

Уиски и джаз

Един образ ми се е забил в главата откакто четох биографията на Боб Дилан, която баща ми веднъж купи. Тъмен силует, потънал в дим, така си го представям. В бар, на маса, в тъмен ъгъл. Самотна фигура. С чашата, цигарата и обърнат към сцената в бара. Седи мълчалив, замислен.

Сега звучеше джаз. Уди ми беше поръчал уиски и щяхме да си говорим за нещата от живота. Току що бях пристигнал. 

 - Откога не сме се виждали бе, човек? - попита ме той и стана да ме прегърне.

 - Прекалено много време е - ухилих се аз - Извинявай, че закъснях, случи се нещо странно...

 - Странно? - попита Уди, заглеждайки задника на сервитьорката, която вече беше оставила уискито на масата ни.

 - Сватосах една позната... Наздраве!

Дзън! Чашите се удариха, допълвайки звука от четките, галещи чинелите в джаз баладата, която вървеше в момента. Глътката допълваше дълбокия контрабас, а тропота на чашите в масата се съобразяваше с пианото. Всичко беше идеално. Наистина се насладих на тази компания, на уискито и на музикалния фон.

 - Не можа една да намериш за себе си, Боби - направи ми забележка Уди.

 - Не можах, какво да се направи...

 - И как ги сватоса?

Разказах му за двойката. Жената се беше обърнала към мен, страх я беше да му признае, аз написах нейните думи. Той прочел думите и изпаднал в еуфория. И двамата са вече щастливи и благодарни. Мани, че са щастливи, щастието отшумява... благодарността ме беше трогнала. Похилихме се, отпихме пак от уискито, аз измерих Уди:

 - Аз не намерих. А ти все едно си намерил...

 - При мен е друго - изхили се Уди и пак загледа задника на сервитьорката, която си човъркаше носа на бара и чакаше клиенти - Аз си имам работа, университет, имам си занимания...

Бяхме аз, той джазът и уискито... и спомените , които споделяхме. Предимно любовна тематика. Има нещо адски неподправено в такъв разговор между двама приятели. Сякаш извън тази маса, извън тази компания, целият свят се беше заговорил срещу тебе. Всеки ти следеше работата, университета и заниманията... и дали си намерил една за себе си. А с Уди просто седяхме и си говорихме за това най-откровено, защото знаехме, че няма да си намираме кусури и да се пощим, че сме загорели и ни трябва нещо...

Дори когато си правихме такива забележки, го правихме на бъзик. Мене ме удовлетворяваше.

След като изпихме уискито, Уди трябваше да тръгва. Остави пет кинта на масата, станахме и се прегърнахме. Аз седнах пак в тъмния ъгъл на бара и преди Уди да ми каже чао, се обърна за последно към мене:

 - И к'во? Хората се намират и се обичат. А за нас какво остава?

Усмихнах се, вдигнах чашата, вдигнах вежди и казах:

 - Уиски и джаз!

Уди сви рамене и помаха:

 - Щом те устройва...

 - Малко ли е? - провикнах се аз.

Малко ли е наистина? Уискито, джазът, образът, забит в главата ми... Тъмен силует, потънал в дим, така си го представям. В бар, на маса, в тъмен ъгъл. Самотна фигура. Седи мълчалив, замислен.

Човек като го види ще си каже, че знае какво му се върти в главата.
Ще си каже, щом го устройва. Малко е, ама ти оди разправяй, че има още...

CVлизация

Бих забравил някои неща от живота си. Първата половина от него трупах потенциал. Втората го пропилявам.

Остават два въпроса:
 - Дали ми се занимава с обществото?
 - Дали на обществото му се занимава с мен?

Знам отговора и на двата въпроса.

Чувствам се като кучето на Павлов ако кучето на Павлов никога не се беше вързало на лампата, която намеква, че действията ни имат значими последствия. Стоя по цял ден в една стая. Пускат храна - ям. Не пускат - не ям. А лампата? Лампата ще ми извади очите. Свети, та се не трае. И постоянно гърмят някакви звуци. Звукът "Висше". Звуците "Гадже", "Работа" , "Кола", "Къща". Сложните съзвучия "Банкова Сметка", "Собствена Фирма"...

Всички кучета хукваха, смеейки ми се, че не съм се засилил с тях и се връщаха пак при мен, тъжни, победени и бесни от моето злорадстващо присъствие като паметник на безнадеждността.

Цивилизованият човек е лъв в цирк, чиято работа е да си отваря устата, но да не отхапе главата. Ако отхапеш главата си луд и те гърмят. Как може един нормален лъв като усети човешка глава в устата си да я отхапе? Тоя лъв трябва да е много болен психически, нещо трябва да му има на тоя лъв, че да се държи все едно е цар на саваната! Сигурно е имал кофти детство...

Клишето за кофти детството също ми убягва и се надявам човешката еволюция да е стигнала до етап, в който сме го превъзмогнали. Хората не осъзнават основния градивен елемент на човешката вселена - иронията. Иронията ни движи. Не можеш да намръщиш човек, който е имал кофти детство току така. За сметка на това лигльовците, които са израснали щастливи, са сега самоубийци. В Америка 4 пъти повече хора се самоубиват отколкото в Африка.
Това е защото в Америка има стандарти на живот, а в Африка има... живот. 

Колкото - толкова. Опа. Лампата пак свети, тоя път за мене. И звуците почват. "Пиши стихове". "Идеи за книга". "Ето ти китара". И аз го правя, ама Павлов да го духа - устата ми отдавна е пресъхнала. Каталано също да го духа, никой никога няма да ме снима докато спя. Освен може би криминалистите. Това обаче ще бъде много грозна снимка и сто процента ще се прецака лентата в тоя момент. Мои си бъзици на тема късмет, се тая.

Цивилизацията е лабиринт без сирене. Търчиш, търчиш, търчиш и най-много да пукнеш на някое задънено коридорче или да кръстят някоя от стените, които си прегризал в пристъп на бяс, на твое име, колкото мишките след теб да си помислят, че на някого му пука за великата ти саможертва. Хората прибягват до няколко залъгалки, заместители на сиренцето.

Парите са виц. Много тъжен виц, поне за мен, може би защото рядко ги имам и когато ги имам ги хвърлям. 

Работата е работа. Покажи ми човек, доволен от работата си и ще ти покажа пет пенсионирани шизофреника. Лошото е, че тия пет шизофреника са един и същи човек, обаче работната шизофрения е от заразните гадни шизофрении - действа и на наблюдателя.

Любовта? Хаха ОК. Щом сте решили... За жалост, според моето скромно и, разбира се, винаги грешно мнение -  който е наистина запознат с любовта на цивилизования човек стои колкото се може по-далеч от нея.

Успеха въобще не искам да го споменавам, но ще го спомена, защото той е основната шизофрения. Той олицетворява Светата Шизи Троица - пари, работа и любов...

Павлов да го духа, дори не мога да се надървя вече, камо ли да ми потекат лиги. Имам чувството, че вече няма кокал по мой вкус, а дори и да има - не е предназначен за мен. Бих сравнил цялата тая обществена порнография с ферма за мравки, ама това би било слаба преценка за мравуняците, щото мравките реално се стараят като ги правят. По-скоро сме хлебарки - не умираме, ама и не живеем.

Пълзим, изяждаме огризките, рестото на разнообразие, съществуващо отвъд нашите представи... "отвъд нашите представи" е друго интересно съзвучие, което аз обичам да наричам "реалност". Трагичната гледка е, че живеем в прекрасна реалност и тя наистина е отвъд нашите представи. Не можем дори да си я въобразим, че да се научим да живеем в нея. Тя за нас е гадна, а когато не е гадна - има решение на проблема... ние сме гадни!

Имам обаче надежда. Една единствена надежда пазя за цивилизацията...
Тя е скромна, но постижима и се надявам да бъда свидетел.
Нейният край.
Бих минал през всичките кръгове на тоя Ад ако някой може да ми гарантира, че аз ще съм човека, който ще дръпне шалтера. Но се съмнявам този кошмар да има шалтер. По-скоро ние имаме и отдавна сме си го дръпнали. Всичко друго е навици. Кучета на Павлов, мишки в лабиринти, мравки с лупи, беззъби лъвове... и аз сред вас, да злорадствам само и единствено с присъствието си. Мерси все пак, че ми пазите мястото! Някои и толкова си нямат...

Важното е да сме оптимисти!
Животът е хубав!
Чааааооооо

Бъдещето, което избрахте: Втори вариант

Трета Световна Война.
Пленен съм. Униформени ме блъскат в някаква мръсна неугледна килия.
Затварят решетката и си отиват.
Килията е до други килии с други, пленени като мен.
Из цялото помещение се чува някакъв ведър глас от разбити говорители:

 - Честито! Вие бяхте убити по време на служба! Лек ден!

Разнесоха се писъци от всички килии около моята. Хората крещяха, повръщаха, плюеха, ревяха. Някои се молеха на Господ да стигнат до Рая. Други викаха униформените, че трябвало да се свържат със семействата си. Но униформените ги нямаше. Не се знаеше къде са.

Аз се изнервих. Почнах да удрям и ритам стената. Почнах да си бия главата в стената. От говорителите пак се чу ведър глас:

 - Моля ви, не се опитвайте да избягате! Смъртта ви беше неизбежна и опитите ви за бягство са безпочвени и несъстоятелни! Благодаря за вниманието. Лек ден!

Изнервих се още повече. Отидох до решетката и извиках:

 - Ало! Има ли някой?!?

По едно време един от униформените се затича по коридорчето и почна да крещи:

 - Ей, гниди нещастни! Стига с тоя шум, вие сте убити по време на служба! Вие сте мъртви! Това значи да си траете!

След това закрачи нанякъде. Аз бях стъписан. Облегнах се на решетката и решетката поддаде. Бутнах още малко и си отворих килията. Дори не беше заключена както трябва. Замислих се, отстъпих от килията, огледах се... няма никой. Само хората в килиите, които мрънкаха за мама и как са се прецакали да участват във войната.

Хванах решетката на съкилийника си и я отворих. Казах му:

 - А бе, човек, решетките са отключени. Дай да излизаме!

 - Как така да излизаме? - погледна ме той шокиран - Не ги ли чу? Ние сме убити! Никъде няма да ходим! Как ще ходим като сме мъртви? Връщай си се в килията...

Ченето ми увисна. Стоях така няколко секунди след което избухнах в несдържан смях. След това отворих третата килия.

 - Тоя до нас не ще да бяга. Ти ще участваш ли?

 - Как така да бяга? А ти как излезе от килията? Я да се връщаш, мъртвецо. Само ще ни вкараш в неприятности!

 - Ама, брато... - казах му и на него - решетките... са... отключени!

 - Няма такива глупости. Ти си мъртъв, не ме изкушавай! 

След 10 килии не намерих никакъв смисъл да се съпротивлявам. Най-накрая успях да видя някаква врата, която не водеше до още килии, а до свобода. Беше някакъв затвор, който явно бяха превърнали във военна база. Хаосът беше пълен. Бомби и картечен огън в далечината, крясъци от прозорчетата с решетки, а на оградата на няколко метра от вратата, която току що отворих, се бяха облегнали трима военни. Те ме видяха, вдигнаха си автоматите и казаха да не мърдам. Аз мръднах и те почнаха да дърпат спусъците си.

От оръжията им не излизаха никакви патрони, но те продължаваха да дърпат спусъка. Чуваше се само безнадеждното щракане на празните автомати. По едно време единия посегна към колана си, извади граната, дръпна иглата и я метна към мене. Униформените хвърлиха автоматите на земята, излязоха зад оградата и си запушиха ушите. Малко след като клекнаха, аз вдигнах гранатата, метнах я към тях, още не разбрал какво по дяволите се случва и след малко те отскочиха от нея и креснаха заедно "БУМ!".

Гранатата не се беше взривила, но те се гърчеха на земята. Един си беше свил ръката в ръкава така че да му се вижда само лакътя и крещеше "РЪКАТА МИ, РЪКАТА МИ!".

Аз взех един от автоматите, извадих пълнителя и видях, че нямаше никакви патрони, но продължих като хванах човека дето все едно нямаше една ръка на мушка. Почнах да ходя към него, той се разрева, погледна ме и каза:

 - Преди войната бях пианист. Без една ръка не ставам за нищо. Моля те , сложи край на мъките ми! Застреляй ме!

Аз се скъсах да се хиля. Свалих автомата, но той настоя:

 - Не стига, че си безсмъртен, ми и жесток! Не ме оставяй да се мъча, тегли ми куршума.

Аз, стъписан от това, което се беше случило досега, вдигнах автомата, насочих го към него и дръпнах спусъка. Автоматът, още незареден, направи "цък". Униформеният заспа. Какво става бе?

Говорителите изпищяха и се намеси същия ведър глас:

 - Моля ви, господине, вие бяхте убит по време на служба и сега сте мъртъв. Не подобава на човек толкова мъртъв колкото сте вие да ми гърми хората. Върнете се в килията си незабавно!

Забиха сирени, хората от прозорчетата почнаха да крещят още по-шумно. Спряха три военни джипа пред оградата и се появи хеликоптер. Беше ми наредено да си вдигна ръцете. Аз ги вдигнах. Единия от военните, криещи се зад един от джиповете се паникьоса и излезна, размахвайки пистолет:

 - Как така ще си вдигне ръцете? Нали е мъртъв?!? Каква е тая война, където мъртвите хора просто излизат живи и здрави и си вдигат ръцете? Не ви ли е срам, господине?

Той се приближи още до мен, изкрещя "БАМ!", пистолета му направи "цък" и аз останах жив. Той се стъписа. Бавно закрачи назад и почна да се кръсти. Военните почнаха да се плашат. На хеликоптера, който се извисяваше над нас имаше картечница. Човекът зад картечницата хвана мегафона и каза:

 - Убийте мъртвеца! ТУФ ТУФ ТУФ ТУТУФ ТУФ!

Човекът се хвана за картечницата и почна да я клати. Военните зад камуфлажните джипове почнаха да пригласят:

 - ПА ПА ПА!
 - ТЪКЪТЪКЪТЪКЪТЪКЪ!
 - ДАНДАДАНДАН!

Накрая хората почнаха да плачат и да се въртят в кръгове. Някои даже си изпуснаха оръжията, паднаха на колене и почнаха да се молят. Един по-дърт, генерал извади дръжка от нож. Острие нямаше, само дръжката. Излезна, засили се към мен и каза:

 - Господ да ни е на помощ... Този мъртвец е безсмъртен!

Продължаваше да тича, накрая скочи към мен и заби дръжката в гърдите ми. Само дръжката. Аз изкрещях, защото ме заболя и му избих с шамар дръжката от ръката. Той отстъпи назад, шокиран. Аз се изправих, всички ме гледаха в очакване да направя нещо. Накрая един униформен от най-задните джипове извади от багажника противотанков гранатомет, насочи го към мен, каза "ПУФФФФФ" и падна на земята. След това дъртия генерал отскочи на 3 метра от мен и падна по лице. Тогава ми хрумна една блестяща идея.

Отидох до дръжката на генералския нож, хванах я и я метнах със всички сили към хеликоптера. Не успях да уцеля, обаче хеликоптера почна хаотично да се върти, накрая се стабилизира и кацна на земята. От него изпълзяха военните и крещяха:

 - Убийте ни! УБИЙТЕ НИ! Войната е кошмар и искаме да умрем!

По едно време почнах да изпадам в истеричен смях и хората спряха и почнаха да ме гледат, още стъписани от моето безсмъртие. Аз ревах, паднах на колене и почнах да се държа за корема. 

Генералът се изправи на крака, избърса кръвта от крайчеца на устните си и извади пистолет. Пистолета издаде истински гръм и истински куршум прониза главата ми. Всичко стана черно.

***

Събудих се в някакъв офис, вързан за стол. На масата пред мен седеше генералът, бесен. Разкрещя се:

 - Стига си мърдал! Ти си мъртъв! Така не се прави по време на война. Не може всички мъртъвци просто да стават и да се правят, че не са мъртви. Умри веднъж завинаги! Ако не умреш, ще продължавам да те убивам докато не ти писне...

Аз го погледнах и му казах:

 - Ма аз искам да живея!

 - Как ще живееш? Нали си мъртъв!?!

Тогава ме осени една истина. Изобщо не се чувствах жив. Всички мислиха, че съм мъртъв и аз почнах да се чувствам доста умрял. Не ми харесваше да се чувствам умрял. Погледнах нагоре към генерала и продумах:

 - Знаеш ли какво? Прав си...

... и умрях.

Бъдещето, което избрахте

Годината е MML.
Месец Юли-ана мина, I число на месец Август-ина.
Събуждам се в кабинката си.
Поглеждам сайта sinoptici.bg
Отваря ми прозорец:

 - Оценете коректността на нашия текст като попълните анкетата.
 - Изберете скалата за градуси, която се съобразява най-добре с вашите предпочитания.
 - Изберете символите, с които да показва градусите и процентите.
 - Благодарим много за съдействието. Температурата е LXXXV по Фаренхайт. 
 - Облачност не се наблюдава.
 - Влажността е минималистична.
 - Вятърът днес си почива.
Приятен ден.
Коректен виц за деня: Слънце.


Отивам до хранителната станция и ми се отваря меню:

  Здравейте. Този текст беше изчистен от всякакви патриархални удивителни знаци. Оценете коректността на нашия текст за да можем да ви служим още по-добре в бъдеще. Изберете един или повече продукти:
 
- Еко-ктейл: спанак, царевица, алое, бъз
- Частичнозърнест хляб
- (Този продукт е достъпен само вечер) Вино
- Електронна ментова цигара
- Безкофеиново кафе


 Благодарим ви за невероятния избор. Днес защитната система на хранителната станция премахна следните продукти, които се опитаха да саботират вашето здраве: бял хляб, бира, бяха засечени 4 вида месо, моля сигнализирайте в най-близкия център по безопасност!

Докато отпивах от безкофеиновото кафе се запътвах към екстрактомата. Екстрактоматът бе машина, която наподобява писоар още преди мрачните години на капитализма. До екстрактомата изпиука един монитор в неутрално червено, който поиска такса затова, че съм си помислил за патриархалния свят. Пуснах дневния депозит, отпих глътка безкофеиново кафе отново, разкопчах се и оставих машините да вършат работата.

Екстрактоматът извличаше урината от уретрата ми. На това място мъжете са имали дискриминативен инструмент на патриархията, с който са упражнявали насилие върху доминантния пол. Не мога да си представя как хората са живеели в онези времена. Екстрактоматът приключи и потвърди стерилността ми. 

След като изпих безкофеиновото кафе реших, че ще прочета книга. Отидох до Литерата. Постоях в Литерата половин час и излязох много развеселен. Инструктажът за ползване на съвременни уреди ми беше любимата част от бестселъра на миналото десетилетие. Най-доброто четиво, което можеше да намери един мъж през MML година. "Домашният мъж: как да бъдем съвременни". Автор: Анита Саркисян.





Изискан хумор, много адекватно политическо становище и невероятен усет за мъжката психология. Типично за Анита, текущия ръководител на Обединените Континенти. 

Докато премислях някои работи реших да отида до съседа да поиграем на табла. Отидох до вратата, обаче си изпуснах картата, която да ме пусне от кабината. Картата влезна под вратата на филтърното помещение. Само това ми липсваше... филтърното помещение!

Филтърното помещение беше част от всяко домакинство и когато населяващия мъжка кабина влизаше във филтърното помещение, винаги приключваше с предупреждения за карцер. Филтърното помещение беше достъпно в светлите часове на денонощието, но не беше препоръчано от органите на реда. Човек можеше да се изгуби във филтърното помещение, да забрави кой е и какво иска от живота. Реших че просто ще позвъня на звънеца, ще отворя вратата, ще взема картата и ще излезна навън без изобщо да надничам вътре.

Звъннах на звънеца. Чу се робот с женски глас: Под постоянно наблюдение сте. Вратата ще се отвори ако потвърдите, че осъзнавате риска от прекалено дълъг престой във филтърното помещение.


Казах "Да". Вратата се отвори. Картата се беше плъзнала много навътре в коридора. Филтърното помещение се състоеше от 10 кабини с информационни ядра. Информационното ядро беше нещо като съвременен компютър. Беше едно холографно кълбо, наподобяващо глобус, но вместо карта на Обединените Континенти имаше дялове от информация по повърхността му. Кабинките бяха достъпни, но момента, в който от Агенцията по Безопасност видеха, че ползвам информационните ядра във филтърното помещение, веднага пращаха екип за неутрализиране. Аз съм посещавал филтърното помещение в кабинката на баща ми. Беше екзекутиран, защото си падаше малко анархист и прекалено често се интересуваше от разни работи за отминалия свят. 

Точно преди да дойде екипа за неутрализиране, баща ми беше разтревожен и ми беше казал, че целия ми живот е била една гнусна лъжа. Не помня какво се беше случило, но от време на време сънувам неща, които вярвам, че имат логика само в миналия свят. Бях разбрал твърде много и от екипа ме бяха промили. Евентуално почнах да си спомням за баща ми, но беше твърде късно. Той отдавна беше премахнат.

Докато отивах до дъното на коридора да си взема картата, чух един глас от първата кабинка. Този глас прекъсна и последва втори. Всичките бяха сигнали. Гледах да не се заслушвам в тях. Позволено ни беше да слушаме какво се случва, но ако се застоявахме твърде дълго, щяхме да си изпатим. Заслушах се в сигнал от третата кабинка:

 - Докога ще ви контролират? Не се правете, че не помните какво беше преди време. Информацията е дар, а не проклятие! Имало е войни, имало е империи, имало е режими! Вие трябва да знаете!





От време на време, по средата на такива сигнали се чуваше смях на големи женски тълпи. Беше изопачено като телевизионна комедия от времето на дядо ми.
Продължих надолу към картата и чух друг глас от друга кабинка:

 - Големият взрив! Кацането на луната! Теорията на относителността! На еволюцията! Котката на Шрьодингер! Всичко това са постижения на мъжете! Не се смейте, истина е! Те ме мислят за луд, но аз мога да го докажа... Не се смейте! Спрете да се смеете...
 
Накрая като стигнах до картата тръгнах да се връщам към кабинката. Леле, играеше ми се табла, много се забавих във филтърното. Изведнъж обаче чух нещо. Чух си името. Бях го забравил, много отдавна не бях наричан по име. Дори не го запомних, просто познах. Идваше от една от кабинките. Спрях за малко до кабинката.

 - Баща ти не е мъртъв! Той е при мен, аз го измъкнах. Целия ти живот е лъжа!

Намеси се женски глас през високоговорителя на тавана:

 - Незабавно напуснете филтърното помещение.
 - Разбира се! - отвърнах аз.
 - Те ще те убият - обади се пак кабинката - вече идват за мен...



Тръгнах към изхода, но алармата се включи и вратата се заключи. 

 - Но... как така? Не съм нарушавал правилата! Не съм престъпвал вратите! ПУСНЕТЕ МЕ! - крещях аз. Високоговорителя пак се обади:

 - Изпратен е екип за неутрализиране. Това е бъдещето, което избрахте. Лек ден. 

Информационните ядра в кабинките спряха и аз останах в тъмното с картата си в продължение на десет минути. След тези десет минути чух глас от другата страна на вратата:

 - Ще пристъпим във филтърното, съобразно  правилника на агенцията по безопасността! Имате ли възражения?


 - ДА! - креснах аз - Не съм нарушавал правилата!

 - Възраженията ви ще бъдат вписани в протокола.
 
Вратата се отвори, униформените влезнаха и почнаха да ме бият. Изгубих съзнание.

***


Годината е MML.
Месец Юли-ана мина, II число на месец Август-ина.
Събуждам се в кабинката си.
Играеше ми се табла и нямах спомен от вчерашния ден. Минах през хранителната станция. Минах през Екстрактомата. Пуснах си дневния депозит при монитора. Минах и през Литерата. Ех, тази Анита, разсмива ме всеки път. Тръгнах към изхода, за да отида при съседа. Докато минавах покрай филтърното помещение си чух името отвътре. Изхилих се. Помислих си "какви ли съм ги вършил вчера". 

Позвънях на вратата на съседа. Нямаше никой. Позвънях втория път. Излезна съобщение на вратата му:

"Тази кабина е необитавана в момента. Искате ли да я закупите?"

Зачудих се и погледнах надолу. Видях сянката на два крака и от другата страна на вратата звънна телефон. Чу се гласът на съседа:

 - Слушам. Слушам. Да, разбрах. Знам, че съседът е бил неутрализиран и повече няма да осъществявам контакт с него. 

Върнах се вкъщи, влезнах в Литерата и заспах в нея.

***


Годината е MML.
Месец Юли-ана мина, III число на месец Август-ина.
На вратата ми се звъни. Зад вратата ми се чува глас:

 - Виж, аз... извинявай за вчера, просто нямаше как да реагирам. Мисля, че ще ме разбереш ако не искам повече да играем табла. За доброто и на двама ни е. Сбогом.

На вратата на кабинката ми излезна съобщение:
"Тази кабина е необитавана в момента. Искате ли да я закупите?"

Аз не бях в кабината. Виждах всичко на монитор в близкия център по безопасността. Бях вързан за стол и в ръката ми беше забита тръбичка. Докато ме неутрализираха почнах да се примирявам със смъртта си. Бях се опитал да съм съвестен, но любопитството ме уби. Радвах се, че можех да живея в полза на Обединените Континенти. Радвах се на системата, която успя набързо да ме спаси от мъката, наречена "информация". Човечеството беше спасено и се насладих на дългия си живот. Сега ми беше времето да се примиря с последствията от моята неподчиненост. 

Докато затварях очи си мислих за тате. Мразих баща си. Водейки ме във филтърното ми отне каквито и да е шансове да израсна като нормален мъж в бъдещето, което избрахме. Прозвуча женски глас. Аз се паникьосах и тръгнах да си бъркам по джобовете, за да пусна дневния си депозит по навик. Бях помислил пак за баща си. Но се усетих, че нямаше къде да си платя таксата. Аз вече бях полумъртъв. На монитора се появи образа на Анита:

 - Оставете ни да ви неутрализираме. Беше ни приятно, че бяхте с нас. Надявам се, че сте се насладили на престоя си в Обединените Континенти. Неутрализацията се извършва съобразно правилата на Агенцията по Безопасност и вие напълно заслужавате присъдата си.

Не се съпротивлявайте. Това е бъдещето, което избрахте.

 - Ами ако искам да живея? - попитах аз.

Образът на Анита от монитора почна да се смее:

 - Така помня мъжете. С чувство за хумор. Дори не помните за какво ви неутрализираме. Не беше престоя ви във филтърното. Не сигнализирахте за месото...

Монитора изгасна. Стана черен. Всичко стана черно.

Г А Н Ч О В Е Ц

Лятото на 2015-та година е и гарата в София е в ремонт. Багери. Заграждения. Тухли. Часът е 10 без 10. Радвам се, че подраних.

Влакът тръгва от коловоз 1-запад в 10:30. Влака за Варна, както се казва в една отвратително гениална песен. Трябва да слезна на Горна Оряховица и да се прекача към Стара Загора за село Ганчовец. То е в България. Там ще се проведе фестивал за домашна ракия. Но първо трябва да взема билет.

Липсваше ми БДЖ. Скалите през прозореца. Горите. Слънчогледите. Когато живееш в столица, забравяш многото лица на страната.

10 часа. Опашката от цъкащи и отегчени до смърт хора се ниже изненадващо бързо. Касиерката е дърта, дебела, очилата и невменяема. Това са и изискванията за тази работа. Джак Никълсън би отсъдил, че е интроверт като по учебник.

 - Здравейте! Един билет за влака от 10:30. Село Ганчовец. Цената е 16.30, на Горна Оряховица трябва да се прекача.

Знаех си домашното. На касиерките-интроверти от БДЖ е хубаво да им се обяснява като на бавноразвиващи се. Те изобщо не се развиват де, но оптимизмът е хубаво нещо. Касиерката ме гледа тъпо, после поглежда тъпо към монитора:

 - Кое село?

 - Г А Н Ч О В Е Ц. След Горна Оряховица - казвам аз, че и 6-годишно да разбере.

 - Къде е т'ва? - блее тя като новородено.

 - Ами някъде в България, след Горна Оряховица - казвам аз докато жената почва да цъка по клавиатурата със скорост 3 копчета в минута.

 - Това е влака за Варна, господине, не минава през село... как казахте, че се казва?

 - Ганчовец. И да, знам, че не минава този влак през село Г А Н Ч О В Е Ц. Това е влака за Варна все пак! Може би затова трябва да се прекача, както ви казах.

 - Не мога да ви дам билет за спирка, която не съществува. Кажете за вас! - обърна се към изнервената баба след мен на опашката. Трябва да звънна. Да питам майка ми. Може би аз съм се объркал. Погледнах бабата. Леле, тая баба е много ядосана. От телефона чувам безличен глас на душевно мъртва жена. Това не беше майка ми. Казва "Изходящите ви повиквания са ограничени".

Крещя си на телефона пред хората:

 - Не са ограничени, а несъществуващи! КАТО ТЪПИЯ ГАНЧОВЕЦ!

Отивам на друга каса. На нея един дядо седи и чака. Не знам кого чака, касиерка няма. Сигурно касиерката е жител на село Ганчовец и е също толкова невидима.

 - Къде е касиерката? - питам дядото.

 - Отиде нанякъде. Не знам защо... и къде...

10:10. Още купувам билета. Говоря с Касиерка Номер 2.

 - Билет за влака от 10:30. Село Ганчовец. То е влака за Варна . Прекачвам се на Горна Оряховица. Цената е 16.30.

 - В коя посока се прекачвате?

 - Нямам идея, честно да ви кажа, в тази посока, в която има спирка "село Г А Н Ч О В Е Ц".

Касиерка Номер 2 ме поглежда тъпо, после поглежда тъпо монитора, след това поглежда тъпо картата на ЖП линиите на стената до нея. Касиерка Номер 2 има карта на ЖП линиите. Очевидно се е издигнала в йерархията.

 - Т'ва село Ганчовец в България ли е? - пита ме Касиерка Номер 2.

 - Ми нямам идея - казвам аз - възможно ли е да е сръбско, ама на 50 км от Черно море?

 - Не - казва Касиерка Номер 2 и ме поглежда лошо - не е възможно...

 - Знам ли тогава? Може да е в Румъния, дано не ми искат паспорт. Не съм си взел.

Касиерката пак ме поглежда тъпо и лошо и след малко намира селото.

 - Цената на билета е 16.30 - казва тя след малко - ако се бавите още малко може и да го изпуснете. Тръгва след 15 минути.

Е, поне се сдобих с билет. Ядосаната баба при Касиерка Номер 1 си тръгва:

 - Вие нямате никакво уважение към хората. Трябва да ви уволнят!

10:18. Намираме са на първи коловоз, но влак няма. Има само строители. Дали ще доживея да видя гарата ремонтирана? Дано са махнали пищялката дето гони гълъби. Щото не ги гони, ама на мене ми пука тъпанчетата.

Жена до мен с багаж пита строителите:

 - Извинете, къде е влака за Варна?

 - 1-запад. Четете бе, госпожа, има табели. Връщате се, излизате от гарата, подминавате такситата, влизате през паркинга и там е влака за Благоевград.

 - Влака за Варна... - повтаря жената.

 - Да де, влака за Варна. А ти за къде си момче? - поглежда към мене.

 - Село Ганчовец.

 - Кое село?!

 - Влака за Варна.

Строителите се смеят. Аз не се.

10.25. И ето го влака за Варна. Качвам се. Влизам във втора класа. При мен има млад мъж и стара жена. Питам младия мъж:

 - Това втора класа ли е?

 - Не - казва той.

 - Как не? - пита старата жена.

 - Е... може и да е - поправя се младежа.

 - Добре, поне влака за Варна ли е? - питам аз, самотен и беден.

 - Не - казва старата жена - това е влака за Благоевград.

 - Това е влака за Варна. Влака за Благоевград е до нас и в момента потегля - намесва се друга жена от другия край на купето.

Старата жена ахва, взима си багажа и хуква нанякъде.

Често в живота ми се чувствам неадекватен. После поглеждам хората около себе си и се успокоявам...

Спомени

Беше кална мрачна вечер. Пътеките между блоковете на квартала бяха запустели и вървяхме само аз и Той. Той. Бях благословен с едно невероятно начало. Имаше един начален период от живота ми, в който бях обграден от хора, на които можех да разчитам. Бях и невеж по отношение на факта, че имаше много други, които не бяха толкова големи късметлии като мен.

С всичките големи имена в живота ми съм се запознавал в странни ситуации, в които съм си казвал "Ебаси боклука". Така беше и Той. Запознахме се в детската. Не помня дали аз бях или Той беше в една група с едно русо момиче, Мариана. Много хора от класа по-късно, като учехме заедно с нея, си пяхме песента на Уикеда "О, Мариана, I love you so much". По ирония на съдбата в песента се пееше за Люлин и за прословутия тролей шестица, който щеше да бележи един много сюрреалистичен по-скорошен период в живота ми. Но, засега, аз нямах никаква представа какво е Люлин. За мен Люлин беше място на другия край на Земята, където живееха баба и дядо. Баба и дядо сега не живеят там. Аз живея там, поне засега. Тези думи пиша от стаята, в която дядо се опитваше да спи след като баба почина. Люлин... на другия край на Земята.

Та не помня дали аз бях или той беше в група с едно русо момиче, Мариана. По-младите групи в детската градина бяха на втория етаж по принцип. Ние вече завършвахме детската градина, но още бяхме на втория етаж, защото не искахме да ни преместят долу при големите. Нещо, което още не ми се иска да се случва - да ме местят долу, при големите. Но веднъж слязохме при другата група и видях Него. Той си хареса Мариана и почна да й досажда. Почна да я тормози и да се подиграва с нея.

Казах си "Ебаси боклука". Точно Той е едно от най-великите човешки същества, които някога съм имал удоволствието да нарека свои приятели. Вече нямаше сам да си пея "О, Мариана, I love you so much". Щяхме да висим в мрачното време с пакет пуканки под тополата пред входа му, на тенис масата и щяхме да се хилим на простотии и да си тананикаме "О, Мариана, I love you so much". Щяхме да спорим дали меланина се образува над или под кожата и когато хуя се надърви дали се пълни със сперма или с кръв. Щяхме да си висим на едно дърво пред моя блок, на своите места. Той щеше да яде Зайо Байо с лук, който вонеше на чорапи. Щяхме да ходим в Стара Загора, да видим баба Му и дядо Му и да се псуваме и да не можем да се търпим, заради бавния, скучен град, който трябваше да изтърпим две седмици. Щяхме с Него да се хилим в центъра на Стара Загора, докато гледаме как една баба става от пейката до чешмата - процес, траещ половин час. Щяхме да простеем на Альошата в Пловдив. Щяхме да се напиваме в детската градина. С Него щях да изживея най-изживяното детство.

Но вече беше кална мрачна вечер. Пътеките между блоковете на квартала бяха запустели и вървяхме... само аз и Той. Разхождахме се и разглеждахме спомени от преди половин живот. Вървяхме и сравнявахме гледки. Мрачното текущо с миналото слънчево. "Помниш ли тука кво имаше?". "Да", отвръщах аз. "А тука пред филиала?". "Ей, ще ме изяде, не се сещам!". "Големия метален петел" - отвръща Той. Хилихме се, не можехме да повярваме. "Тука беше Кикито, тука Кики ни запали къщичката, тука Шефа правеше дюнери, това не беше казино, а сладкарница, тая градинка ние я направихме"...  Ебаси бе! Тая градинка ние я направихме...

Всичко отнето. Всичко застроено. Кварталът се беше превърнал в една бетонна дришня. И ходихме и псувахме колко са ни взели, но Той казваше:

 - Едно нещо не са ни взели, брато. Петелът може да го няма, но аз го помня. Тоя спомен не могат да ни го вземат. Да им плюя на цимента, да ме удавят в него, аз ще помня петелът!


Беше кална мрачна вечер. Седнахме, говорихме си. По едно време Той ми каза:

 - Ей сега преди да се видим гледах у нас едно клипче...

 - Какво клипче? - попитах Го аз.

 - В един пиано бар. Свириш твоето парче на пиано... в оня хотела, при кортовете. Единственото ти парче на пиано.

 - "Спомени" се казва - усмихнах се аз, припомняйки си отдавнашни моменти.

 - Да. Приключваш и лелката те пита "Спомени за кого, за какво, нещо по-така...". И ти казваш "Приятелите и...

 - Приятелите и кварталната градинка! - пригласих Му с още по-голяма усмивка.

 - ДА! И, братле, става ми тъжно, защото точно като го казваш, всички почват да се смеят. Те не вярват, те не знаят, че наистина има нещо такова. Че реално ще седнеш и ще измислиш единствената песен, която до днес сигурно помниш на пиано и ще е посветена на... приятелите и кварталната градинка... те не знаят какво е... не знам дали ми е по-тъжно за нас, че го имахме или за тях, че са го изпуснали.

 - Не знам , брат, няма значение - отговорих аз - и в двата случая е тъжно...

Беше мрачна кална вечер... еби я мрачната кална вечер! Било е и светло...

 

За теориите

Съществува теория, че животът е хубав и че доказателство за това е процента от хора, живели някога, които въпреки всичко не са се самоубили.

Тази теория не е научно доказана.

Има обаче друга теория. Теорията на Големия Взрив. Тя гласи, че откакто Вселената е била една трилионна от субатома досега, човекът е най-интелигентното й постижение, на което сме били свидетели. Това опровергава и други абсурдни теории, като например теорията за човешкия разум, която гласи, че наистина съществува такова нещо.

Хората като цяло създават много абсурдни теории.

Две от най-великите научни постижения на човешката наука са откритията, че Земята не е плоска, но че Вселената е.

Трето от най-великите научни постижения подлежи на дебат относно величието си. То е твърдението, че водата има свойството да изпитва емоции. Не че тази теория е грешна, но не е правилно поставена. По-правилната формулировка на тази теория е, че водата наистина е емоционално по-адекватна от човека.

Най-великата теория на човека е всяко божество, което той е измислял, за да си "изясни" нещата. Но и тук теорията опира до сравнителни условия. Разбирате ли, идеята не е, че човек е бил близо до истината когато е вярвал в Бог, просто тогава е бил най-близо до истината.

Всичко друго са теории... 

Тетрадка

Тетрадка ми бе подарена от БНТ. Кара го да звучи супер авторитетно, ама всъщност ги раздаваха вчера безплатно пред народната библиотека, заедно с вино, което по принцип не пия. Но животът не ми е приятел, следователно пих. След две чашки казах на един човек, че съм поет. Повече няма да пия вино... пфф... вето за виното. То е за педали, пардон, поети.

Тетрадката беше в хартиена торба, която сега обвива крадена чаша за вино в джоба ми от премиерата на "Ръкописът".
Дори не пия вино.
И телевизия не гледам.
В другия джоб имам буркан от лютеница, в който пих кафе с мляко.
Аз не пия кафе с мляко.
Но пък не съм и спал повече от 2 часа, а и не съм изморен, даже съм спокоен.
Не искам да звуча като педал, но изпитвам симптоми на щастие.
Извод: за да превъзмогнеш депресията, трябва да превъзмогнеш себе си. Жалко... Тъкмо бях започнал да се харесвам.

Има няколко трика, които да ти помогнат да си въобразиш, че си способен да изпитваш щастие. Или не ги знам, или не ми действат. Хората в такъв момент си намират хоби за да преоткриват себе си. Това, за жалост, крие голямата опасност да разбереш нещо за себе си, което е вярно, а това никога не води до щастие. Ако изпаднете чак дотам, чувството за хумор помага...

.
..
...ама колко пък да помага...