Спомени

Беше кална мрачна вечер. Пътеките между блоковете на квартала бяха запустели и вървяхме само аз и Той. Той. Бях благословен с едно невероятно начало. Имаше един начален период от живота ми, в който бях обграден от хора, на които можех да разчитам. Бях и невеж по отношение на факта, че имаше много други, които не бяха толкова големи късметлии като мен.

С всичките големи имена в живота ми съм се запознавал в странни ситуации, в които съм си казвал "Ебаси боклука". Така беше и Той. Запознахме се в детската. Не помня дали аз бях или Той беше в една група с едно русо момиче, Мариана. Много хора от класа по-късно, като учехме заедно с нея, си пяхме песента на Уикеда "О, Мариана, I love you so much". По ирония на съдбата в песента се пееше за Люлин и за прословутия тролей шестица, който щеше да бележи един много сюрреалистичен по-скорошен период в живота ми. Но, засега, аз нямах никаква представа какво е Люлин. За мен Люлин беше място на другия край на Земята, където живееха баба и дядо. Баба и дядо сега не живеят там. Аз живея там, поне засега. Тези думи пиша от стаята, в която дядо се опитваше да спи след като баба почина. Люлин... на другия край на Земята.

Та не помня дали аз бях или той беше в група с едно русо момиче, Мариана. По-младите групи в детската градина бяха на втория етаж по принцип. Ние вече завършвахме детската градина, но още бяхме на втория етаж, защото не искахме да ни преместят долу при големите. Нещо, което още не ми се иска да се случва - да ме местят долу, при големите. Но веднъж слязохме при другата група и видях Него. Той си хареса Мариана и почна да й досажда. Почна да я тормози и да се подиграва с нея.

Казах си "Ебаси боклука". Точно Той е едно от най-великите човешки същества, които някога съм имал удоволствието да нарека свои приятели. Вече нямаше сам да си пея "О, Мариана, I love you so much". Щяхме да висим в мрачното време с пакет пуканки под тополата пред входа му, на тенис масата и щяхме да се хилим на простотии и да си тананикаме "О, Мариана, I love you so much". Щяхме да спорим дали меланина се образува над или под кожата и когато хуя се надърви дали се пълни със сперма или с кръв. Щяхме да си висим на едно дърво пред моя блок, на своите места. Той щеше да яде Зайо Байо с лук, който вонеше на чорапи. Щяхме да ходим в Стара Загора, да видим баба Му и дядо Му и да се псуваме и да не можем да се търпим, заради бавния, скучен град, който трябваше да изтърпим две седмици. Щяхме с Него да се хилим в центъра на Стара Загора, докато гледаме как една баба става от пейката до чешмата - процес, траещ половин час. Щяхме да простеем на Альошата в Пловдив. Щяхме да се напиваме в детската градина. С Него щях да изживея най-изживяното детство.

Но вече беше кална мрачна вечер. Пътеките между блоковете на квартала бяха запустели и вървяхме... само аз и Той. Разхождахме се и разглеждахме спомени от преди половин живот. Вървяхме и сравнявахме гледки. Мрачното текущо с миналото слънчево. "Помниш ли тука кво имаше?". "Да", отвръщах аз. "А тука пред филиала?". "Ей, ще ме изяде, не се сещам!". "Големия метален петел" - отвръща Той. Хилихме се, не можехме да повярваме. "Тука беше Кикито, тука Кики ни запали къщичката, тука Шефа правеше дюнери, това не беше казино, а сладкарница, тая градинка ние я направихме"...  Ебаси бе! Тая градинка ние я направихме...

Всичко отнето. Всичко застроено. Кварталът се беше превърнал в една бетонна дришня. И ходихме и псувахме колко са ни взели, но Той казваше:

 - Едно нещо не са ни взели, брато. Петелът може да го няма, но аз го помня. Тоя спомен не могат да ни го вземат. Да им плюя на цимента, да ме удавят в него, аз ще помня петелът!


Беше кална мрачна вечер. Седнахме, говорихме си. По едно време Той ми каза:

 - Ей сега преди да се видим гледах у нас едно клипче...

 - Какво клипче? - попитах Го аз.

 - В един пиано бар. Свириш твоето парче на пиано... в оня хотела, при кортовете. Единственото ти парче на пиано.

 - "Спомени" се казва - усмихнах се аз, припомняйки си отдавнашни моменти.

 - Да. Приключваш и лелката те пита "Спомени за кого, за какво, нещо по-така...". И ти казваш "Приятелите и...

 - Приятелите и кварталната градинка! - пригласих Му с още по-голяма усмивка.

 - ДА! И, братле, става ми тъжно, защото точно като го казваш, всички почват да се смеят. Те не вярват, те не знаят, че наистина има нещо такова. Че реално ще седнеш и ще измислиш единствената песен, която до днес сигурно помниш на пиано и ще е посветена на... приятелите и кварталната градинка... те не знаят какво е... не знам дали ми е по-тъжно за нас, че го имахме или за тях, че са го изпуснали.

 - Не знам , брат, няма значение - отговорих аз - и в двата случая е тъжно...

Беше мрачна кална вечер... еби я мрачната кална вечер! Било е и светло...