Уиски и джаз

Един образ ми се е забил в главата откакто четох биографията на Боб Дилан, която баща ми веднъж купи. Тъмен силует, потънал в дим, така си го представям. В бар, на маса, в тъмен ъгъл. Самотна фигура. С чашата, цигарата и обърнат към сцената в бара. Седи мълчалив, замислен.

Сега звучеше джаз. Уди ми беше поръчал уиски и щяхме да си говорим за нещата от живота. Току що бях пристигнал. 

 - Откога не сме се виждали бе, човек? - попита ме той и стана да ме прегърне.

 - Прекалено много време е - ухилих се аз - Извинявай, че закъснях, случи се нещо странно...

 - Странно? - попита Уди, заглеждайки задника на сервитьорката, която вече беше оставила уискито на масата ни.

 - Сватосах една позната... Наздраве!

Дзън! Чашите се удариха, допълвайки звука от четките, галещи чинелите в джаз баладата, която вървеше в момента. Глътката допълваше дълбокия контрабас, а тропота на чашите в масата се съобразяваше с пианото. Всичко беше идеално. Наистина се насладих на тази компания, на уискито и на музикалния фон.

 - Не можа една да намериш за себе си, Боби - направи ми забележка Уди.

 - Не можах, какво да се направи...

 - И как ги сватоса?

Разказах му за двойката. Жената се беше обърнала към мен, страх я беше да му признае, аз написах нейните думи. Той прочел думите и изпаднал в еуфория. И двамата са вече щастливи и благодарни. Мани, че са щастливи, щастието отшумява... благодарността ме беше трогнала. Похилихме се, отпихме пак от уискито, аз измерих Уди:

 - Аз не намерих. А ти все едно си намерил...

 - При мен е друго - изхили се Уди и пак загледа задника на сервитьорката, която си човъркаше носа на бара и чакаше клиенти - Аз си имам работа, университет, имам си занимания...

Бяхме аз, той джазът и уискито... и спомените , които споделяхме. Предимно любовна тематика. Има нещо адски неподправено в такъв разговор между двама приятели. Сякаш извън тази маса, извън тази компания, целият свят се беше заговорил срещу тебе. Всеки ти следеше работата, университета и заниманията... и дали си намерил една за себе си. А с Уди просто седяхме и си говорихме за това най-откровено, защото знаехме, че няма да си намираме кусури и да се пощим, че сме загорели и ни трябва нещо...

Дори когато си правихме такива забележки, го правихме на бъзик. Мене ме удовлетворяваше.

След като изпихме уискито, Уди трябваше да тръгва. Остави пет кинта на масата, станахме и се прегърнахме. Аз седнах пак в тъмния ъгъл на бара и преди Уди да ми каже чао, се обърна за последно към мене:

 - И к'во? Хората се намират и се обичат. А за нас какво остава?

Усмихнах се, вдигнах чашата, вдигнах вежди и казах:

 - Уиски и джаз!

Уди сви рамене и помаха:

 - Щом те устройва...

 - Малко ли е? - провикнах се аз.

Малко ли е наистина? Уискито, джазът, образът, забит в главата ми... Тъмен силует, потънал в дим, така си го представям. В бар, на маса, в тъмен ъгъл. Самотна фигура. Седи мълчалив, замислен.

Човек като го види ще си каже, че знае какво му се върти в главата.
Ще си каже, щом го устройва. Малко е, ама ти оди разправяй, че има още...