Ро и Жу

6:30 сутринта.
Прохладна октомврийска утрин.
Мъглата се стелеше над Люлинските улици и слънцето прокарваше бледи лъчи през разкъсаната облачност.
Жу беше прекрасна пищна мома на деветнадесет години, от Плевен.
Ро беше двадесетгодишен левент от Люлин.

Жу тръгваше към спирката на 111 за да отиде в НБУ на лекция и Ро я изпращаше. Бяха се събудили по-рано и бяха правили романтичен страстен секс под звуците на уличните кучета и Люлинските пияници.
Нищо не настройва една млада дама повече от пиянските псувни на майка и трошенето на бутилки.

Докато се държаха за ръце и ходеха по средата на празната улица, Ро погледна Жу, усмихна се и я придърпа към себе си. Тя се усмихна и присви рамене в неговите прегръдки, двамата затвориха очи и се целунаха страстно.

През това време слънцето почна да се появява зад един от многото облаци.

"КУКУРИГУУУУУУ" изкрещя един от бавноразвиващите се в Люлин чичаци, който обичаше да се вози по анцуг и чехли в 310 и да крещи на шофьора "Ватмане, ватманеееее". "КУКУРИГУУУУУУ", изкрещя пак. Ро и Жу се засмяха и продължиха да се мляскат усмихнати и със затворени очи. Ро си помисли "Бих умрял така! Със затворени очи, в прегръдките на моята любима, по средата на улицата".

И БАМ, отнесе ги колата на завоя. БМВ, дванадесетокласник отиваше на даскало или така се беше настроил. Наби спирачки, отвори вратата паникьосан и видя крещящата ревяща Жу над неподвижния, кървящ от главата Ро.

 - РО! ЧУВАШ ЛИ МЕ, РО? - крещеше тя.
 - КУКУРИГУУУУУУ - крещеше чичака, размахвайки ръце като криле и лигавейки пуловера с останали по него трохи и петна от лютеница - КУКУРИГУУУУУУ!
 - РО! Ей, боклук! Уби Ро! Педерас смотан, да ти еба майката, ще те убия!

Дванадесетокласникът извади пистолет, гръмна я в главата. Чичакът се разплака, разбяга се и почна да крещи:

 - ВИЕ СТЕ ЛУДИИИИИ, КУКУРИГУУУУУУ!

Кръв по средата на улицата. Дванадесетокласникът преджоби труповете, взе парите от портфейлите им, метна портфейлите и отпраши с пълна газ, подминавайки училището.

И точно на острия завой покрай училището, паникьосан, с бясна скорост, минаващ през релсите на трамвай осем, дванадесетокласникът беше помлян от ватмана на засилилия се вече трамвай осем. Ватманът слезна, огледа се, дотича до дванадесетокласника, който беше в несвяст с глава, деликатно пльосната на волана, пребърка му джобовете, взе парите, които той беше откраднал от Ро и Жу, избута колата от релсите с помощта на случаен минувач, каза "Звънни на 112" и отпраши с трамвая.

Случайният минувач звънна на 112 и почна да крещи на служителката по телефона, когато видя за негово изумление отпрашващия с пълна скорост празен трамвай и в знак на неодобрение недоспалата служителка му затвори.

6:40 сутринта.
Прохладна октомврийска утрин.
Слънчевите лъчи галеха труповете на Ро и Жу. Миришеше на любов. На истинска, неподправена любов, вечна. Смъртта беше застигнала Ро и Жу преди да си изневерят и да разправят на всички приятели един за друг, че са мизерни безлични боклуци, които заслужават да бъдат сгазени от някой Люлински селтак с БМВ.