Имало едно време един малък виц, който израснал в скромна къщичка в село близо до столицата на не толкова преуспяваща държава, но с народ, достатъчно интелигентен, че да се намира признание за него. Името на този виц било Путка Заспала. Всяка сутрин Путка Заспала ставал и с усмивка посрещал утрото. Обличал се, обувал си обувките и хуквал по черните пътечки на малкото селце. Представял се на всички, всички го познавали и като го виждали се усмихвали до уши и казвали:
- Здравей, Путко Заспала!
Путка Заспала още от дете имал невероятно чувство за хумор и обожавал играта на думи. Бил отворен към всички и живеел безгрижно. Бил по-мързелив от другите невръстни вицове, но бил посрещан добре от хората. Поне докато не завършил детска градина и родителите му се развели. Майката на Путка Заспала си стегнала багажа, стегнала багажа на синът си и хукнали заедно да си търсят късмета. Преди да си тръгне, Путка Заспала извадил фотоапарат от чантичката си и направил една последна снимка на дома си. Щрак! Дотук беше неговото детство. Кой знае какво го чакаше в големия град.
Заживели в квартира под наем на втори етаж в центъра на Големия град. До тях имало всичко - денонощни магазини, барове, ресторанти, всичко каквото му трябва на човек. Путка Заспала научил нови езици и нови култури. Научил, че хората с фотоапарати в Центъра обичат да говорят много бързо, с много съгласни и винаги те гледат съмнително и недоверчиво, с присвити очи. Научил, че по-енергичните хора са по-мрачни и гледал на тях като на хищници, които много добре се сливат с нощта. Научил също така, че бледите хора постоянно живеят в страх, а красивите - в разхищение. Путка Заспала гледал много странно на света около него и много хора биха му се обиждали често, ако не беше Путка Заспала.
Един ден майката на Путка Заспала влезнала в стаята му и му каза:
- Путко, време е за училище!
Първите години от училището били много трудни за Путка Заспала. Докато съучениците му му се подигравали, че се казва Путка, учителите му се карали, че спи в часовете. Той не разбирал защо се случва така и се опитал да преглътне тези отчайващи обстоятелства, но му ставало все по-трудно и по-трудно след като осъзнал, че няма и право на глас. Не може да се усмихва, не може да се представя на хората. Училището го подготвяло за работа, да е сериозен мъж някой ден, а не може един сериозен мъж да се носи като виц. Учителите освен, че се притеснявали за несериозността на детето, били загрижени и за поведението на съучениците му. Обадили се на майката, предложили й да го заведе на психиатър.
Когато ходил на психиатър, Путка Заспала отговарял на всякакви странни въпроси. "Чувстваш ли се често изморен?" , питал психиатърът. "Съучениците ти много ли те тъпчат?", съчувствал му той. "Иска ли ти се просто да лежиш по цял ден и да не правиш нищо?".
Путка Заспала не знаела как да реагира на тези столични проблеми, тя знаела само как да се усмихва, да се представя и да развеселява хората. Психиатърът, уви, не бил очарован и предписал на детето сериозни лекарства за овладяване на стреса.
Путка Заспала почнал да препуска през тийнейджърския си живот почти неадекватен, но въпреки това с неописуема жажда за знания. Научил по биология, че името му може да значи Естроген Латентен. По литература му се намекнало, че е наследник на жена, живяла преди много време, на име Ева и че има нещо общо с това, че обичал да яде ябълки и змиите му били доста интересни животни. Научил по История, че хора с неговото име и неговите възгледи били жестоко наказвани през годините и разбрал, че всъщност малкото селце е много различно от големия лош свят. Хората били убивани само заради това, че се казвали Путка, пък камо ли ако фамилията им е Заспала. Научил какви ли не неща и след няколко години вече бил готов за работа.
Една сутрин в 6 часа Путка Заспала станал за работа и преди да си изпие кафето и да си измие зъбите, той се загледал в снимката над леглото си. Снимката на неговия единствен дом, къщата на село. Путка Заспала вече живял сам, работил постоянно и никой не го забелязвал. Хората вече не се усмихвали като го видят, нито го познавали изобщо. Много от тях го забравяли, а като си спомняли за него си изкривявали устата в една нереална полуусмивка, преди да преминат към по-важни работи.
Путка Заспала един ден отишъл на психиатър като дете и след много години се събудил като мъж с ново име. Хуй Чепат. Възмъжавайки по този безмилостен начин, Путка Заспала или вече Хуй Чепат осъзнал още нещо. Той вече не бил виц, а тъжна истина.
понеделник, 25 януари 2016 г.
неделя, 24 януари 2016 г.
Т.П.Т.П.Ч.
- Ебаси, Такъв Прекрасен, Талантлив и Прозорлив Човек си бе, Дороти - каза Хънк, докато Зийк гледаше от самотния ъгъл на заведението. Заведенията в Канзас бяха особено чудати. Тъй като нищо не се случваше в този проклет щат, много хора настояваха да пришпорват нещата по изкуствен път, което не беше препоръчително за крехката психика на малкото, обитаващи тази интелектуална пустош, бедни хорица, които се различавахме от изключително безмозъчните само с едно нещо - поне си признавахме, че не се чувстваме човешки.
Името ми е Хикъри Тинмън. И аз, като Зийк, съм доста самотен. Но самотата ми в основата си е различна от тази на Зийк. Разбирате ли, Зийк, като много обвързани, има добро тяло. Има и сравнително добър външен вид. Малко плашещ, но привлекателен по някакъв особен начин. Проблемът на Зийк обаче бе, че той не бе надарен със своя великолепен външен вид. Не, в никакъв случай. Той се бе трудил за да стигне физически до тази неописуема зверска опаковка, дори и сега да се беше сгушил в самотния ъгъл на заведението като пеленаче. Такъв невероятно красив резултат се дължеше на неговата крехка психика, която за да се защити от необратима разруха, се зави с комплекси. Той се страхуваше от света около него и направи обвивката си твърда като черупката на драконово яйце, за да не могат да подозират хората, че вътре душичката му е рохък блед жълтък. Имаше тялото на лъв и погледа на коте.
Всеки път когато отвръщах поглед от Зийк, не можеше да не ми направи впечатление отвратителния контраст, който образуваше заедно с Хънк, човекът, който седеше на една маса с гръб към мен. Ресторантът беше доста цветущо място и от колоните звучеше медения глас на Джуди. Пееше за вълшебно място, някъде далеч от шибания Канзас. Освен за сините птички и топящите се тревоги, слушах и как Хънк говори на плахото ведро момиче срещу него, което очевидно се казваше Дороти. Всъщност пред мен имаше много маси. С много Хънкове и с много Доротита. И всичките ми изглеждаха едни и същи, но някак си всички Хънкове, поради някаква причина, необяснима за мен, намираха Доротитата срещу тях за адски интелигентни. Красотата на тези Толкова Прекрасни, Талантливи и Привлекателни Човечета на име Дороти ги заслепяваше дотолкова, че губиха ума, но очевидно не и дума. Въртяха се такива красноречиви поеми в тяхна чест. Всичките бузи на всичките Доротита почервеняваха по-ярко от яркочервените им лачени обувки, с които потропваха развълнувано под масата.
От време на време, когато Хънковете извъртаха поглед встрани, можех да видя профилите им и за мен бяха ужасяващи. За разлика от самотничкия Зийк, Хънковете бяха плашила и по бездушния им смях преценявах, че са отвратително безмозъчни, макар и богатият им речник да не потвърждаваше тази моя теза. И всичките описваха колко успешни професионалисти са в сферата си и колко уважавани академици са в обкръжението си. Единият Хънк беше доктор, вторият Хънк беше професор, третият Хънк - адвокат. Каймакът на Канзаското общество беше по-скучен отвсякога и се беше концентрирал в едно изискано заведение, в което единствените красиви неща бяха гласът на Джуди от колонките и божественото тяло на Зийк.
Ох и Доротитата ме отвращаваха. А Хънковете толкова си търкаха езиците за тях.
- О, Дороти - отсъди докторът - Ти си Просто Толкова Приятен Човек, Дороти!
- Ех , Дороти - увличаше се професорът - ти си Толкова Притеснителна и Търпелива, но Прекрасна и Чаровна, Дороти!
- Ах, Дороти - преувеличаваше адвокатът - от Твоята Персона Тръпна и знам, че ще прозвучи прекалено, но те Приемам като свое Чедо, Дороти!
И Дороти се усмихваше, а Зийк не смееше да наблюдава повтарящите се до болка диалози, озвучени от Джуди Гарланд и шибаните петички, които потропваха дружно под масите в ритъма на архаичен, яркочервен, чернобял джитърбъг.
Изнервих се, треснах по масата и си хванах треперещата от гняв ръка, извинявайки се на млъкналите притеснени Хънкове и Доротита. Зийк се изхили тъжно без да вдига поглед от яденето си, а аз усетих отвратителна студенина докато държах ръката си. Не напипвах пулс, не напипвах температура, не усещах никакви признаци на живот в себе си. Мразих всичко около себе си, мразих шибания смотан Канзас, мразих Хънк, че е толкова устат и празнословен, мразих Дороти, че е толкова самовлюбена и повърхностна. Мразих Зийк, че няма смелостта да пукне с малка игличка балона от проблеми, в който се е превърнал, че да се разтопят като капки лимонов сок по пържолата, която дъвчеше с язвителна пасивност в самотния ъгъл и, уверен в себе си, да кресне на всички, че и той има своите постижения. Че и той носи своите медали. Че и по-страхливи от него са получавали признание. И по-страхливи от него са печелили уважението на Доротитата по цял свят, пък камо ли да се страхува като безмозъчен Хънк от точно тези, дето са в шибания Канзас. Но той се страхуваше от тях. Страхуваше се от тях, а аз им бях бесен. Всички жени на този свят за мен бяха Доротита и всички се захласваха по приказките на Хънковете, защото Хънковете бяха толкова красноречиви.
А Зийк си дъвчеше пържолата и аз треперих и усещах студенината. Почнах да плача. Чувствах се като парче стара тенекия, ръждясала от сълзите. Сякаш сърцето ми беше спряло да изпомпва кръв, но знаех, че е там. И Джуди продължаваше да пее, приключваше, пееше, че щом щастливи сини птички летят над дъгата, защо да не може и тя. И защо пък да не мога и аз? Защото може и да съм смел, за разлика от Зийк, но имам и мозък, за разлика от Хънк и въпреки че бях хладен и лишен от всякаква човешка топлина, с този мозък можех да съм сигурен, че имам и сърце.
Аз бях сигурен, че имам сърце, защото то се късаше по-лесно от пържолата, която Зийк не можеше да преглътне. А дали пък беше пържола това, което Зийк дъвчеше толкова смирен и умълчан? Чух го да поръчва на сервитьорката нещо свинско, помислих си, че е пържола. Нещо с "П" беше.
Дали пък не е пача?
Дали пък не е пача!
Тъпа пача! И още я дъвче, не може да я преглътне.
Като Дороти...
Ебаси тъпата пача си бе, Дороти!
Нова песен тръгна по колонките. На групата Канзас. Чу се вокалът да пее още в началото.
"Продължавай, своенравни синко и не плачи повече".
Продължих да плача.
Името ми е Хикъри Тинмън. И аз, като Зийк, съм доста самотен. Но самотата ми в основата си е различна от тази на Зийк. Разбирате ли, Зийк, като много обвързани, има добро тяло. Има и сравнително добър външен вид. Малко плашещ, но привлекателен по някакъв особен начин. Проблемът на Зийк обаче бе, че той не бе надарен със своя великолепен външен вид. Не, в никакъв случай. Той се бе трудил за да стигне физически до тази неописуема зверска опаковка, дори и сега да се беше сгушил в самотния ъгъл на заведението като пеленаче. Такъв невероятно красив резултат се дължеше на неговата крехка психика, която за да се защити от необратима разруха, се зави с комплекси. Той се страхуваше от света около него и направи обвивката си твърда като черупката на драконово яйце, за да не могат да подозират хората, че вътре душичката му е рохък блед жълтък. Имаше тялото на лъв и погледа на коте.
Всеки път когато отвръщах поглед от Зийк, не можеше да не ми направи впечатление отвратителния контраст, който образуваше заедно с Хънк, човекът, който седеше на една маса с гръб към мен. Ресторантът беше доста цветущо място и от колоните звучеше медения глас на Джуди. Пееше за вълшебно място, някъде далеч от шибания Канзас. Освен за сините птички и топящите се тревоги, слушах и как Хънк говори на плахото ведро момиче срещу него, което очевидно се казваше Дороти. Всъщност пред мен имаше много маси. С много Хънкове и с много Доротита. И всичките ми изглеждаха едни и същи, но някак си всички Хънкове, поради някаква причина, необяснима за мен, намираха Доротитата срещу тях за адски интелигентни. Красотата на тези Толкова Прекрасни, Талантливи и Привлекателни Човечета на име Дороти ги заслепяваше дотолкова, че губиха ума, но очевидно не и дума. Въртяха се такива красноречиви поеми в тяхна чест. Всичките бузи на всичките Доротита почервеняваха по-ярко от яркочервените им лачени обувки, с които потропваха развълнувано под масата.
От време на време, когато Хънковете извъртаха поглед встрани, можех да видя профилите им и за мен бяха ужасяващи. За разлика от самотничкия Зийк, Хънковете бяха плашила и по бездушния им смях преценявах, че са отвратително безмозъчни, макар и богатият им речник да не потвърждаваше тази моя теза. И всичките описваха колко успешни професионалисти са в сферата си и колко уважавани академици са в обкръжението си. Единият Хънк беше доктор, вторият Хънк беше професор, третият Хънк - адвокат. Каймакът на Канзаското общество беше по-скучен отвсякога и се беше концентрирал в едно изискано заведение, в което единствените красиви неща бяха гласът на Джуди от колонките и божественото тяло на Зийк.
Ох и Доротитата ме отвращаваха. А Хънковете толкова си търкаха езиците за тях.
- О, Дороти - отсъди докторът - Ти си Просто Толкова Приятен Човек, Дороти!
- Ех , Дороти - увличаше се професорът - ти си Толкова Притеснителна и Търпелива, но Прекрасна и Чаровна, Дороти!
- Ах, Дороти - преувеличаваше адвокатът - от Твоята Персона Тръпна и знам, че ще прозвучи прекалено, но те Приемам като свое Чедо, Дороти!
И Дороти се усмихваше, а Зийк не смееше да наблюдава повтарящите се до болка диалози, озвучени от Джуди Гарланд и шибаните петички, които потропваха дружно под масите в ритъма на архаичен, яркочервен, чернобял джитърбъг.
Изнервих се, треснах по масата и си хванах треперещата от гняв ръка, извинявайки се на млъкналите притеснени Хънкове и Доротита. Зийк се изхили тъжно без да вдига поглед от яденето си, а аз усетих отвратителна студенина докато държах ръката си. Не напипвах пулс, не напипвах температура, не усещах никакви признаци на живот в себе си. Мразих всичко около себе си, мразих шибания смотан Канзас, мразих Хънк, че е толкова устат и празнословен, мразих Дороти, че е толкова самовлюбена и повърхностна. Мразих Зийк, че няма смелостта да пукне с малка игличка балона от проблеми, в който се е превърнал, че да се разтопят като капки лимонов сок по пържолата, която дъвчеше с язвителна пасивност в самотния ъгъл и, уверен в себе си, да кресне на всички, че и той има своите постижения. Че и той носи своите медали. Че и по-страхливи от него са получавали признание. И по-страхливи от него са печелили уважението на Доротитата по цял свят, пък камо ли да се страхува като безмозъчен Хънк от точно тези, дето са в шибания Канзас. Но той се страхуваше от тях. Страхуваше се от тях, а аз им бях бесен. Всички жени на този свят за мен бяха Доротита и всички се захласваха по приказките на Хънковете, защото Хънковете бяха толкова красноречиви.
А Зийк си дъвчеше пържолата и аз треперих и усещах студенината. Почнах да плача. Чувствах се като парче стара тенекия, ръждясала от сълзите. Сякаш сърцето ми беше спряло да изпомпва кръв, но знаех, че е там. И Джуди продължаваше да пее, приключваше, пееше, че щом щастливи сини птички летят над дъгата, защо да не може и тя. И защо пък да не мога и аз? Защото може и да съм смел, за разлика от Зийк, но имам и мозък, за разлика от Хънк и въпреки че бях хладен и лишен от всякаква човешка топлина, с този мозък можех да съм сигурен, че имам и сърце.
Аз бях сигурен, че имам сърце, защото то се късаше по-лесно от пържолата, която Зийк не можеше да преглътне. А дали пък беше пържола това, което Зийк дъвчеше толкова смирен и умълчан? Чух го да поръчва на сервитьорката нещо свинско, помислих си, че е пържола. Нещо с "П" беше.
Дали пък не е пача?
Дали пък не е пача!
Тъпа пача! И още я дъвче, не може да я преглътне.
Като Дороти...
Ебаси тъпата пача си бе, Дороти!
Нова песен тръгна по колонките. На групата Канзас. Чу се вокалът да пее още в началото.
"Продължавай, своенравни синко и не плачи повече".
Продължих да плача.
понеделник, 11 януари 2016 г.
Има само един
Преразказан откъс от книгата "Лоши Хора", която не знам
дали някога ще бъде завършена.
дали някога ще бъде завършена.
Човекът е поредица от стаи, в които има каквото му скимне, но само един прозорец.
***
Влезнах в бялата стая. Бели стени, бял таван, бял под. Един бял роял по средата, с клавиши, за каквито винаги съм си мечтал. Само бели. Представете си роял само с бели клавиши. Пианото е живот - неравно, изисква много сериозна поддръжка и стабилен натиск. Иска постоянство. Не ми харесва като инструмент, защото искам да творя на него, а не да преживявам. Искам да направя нещо, което е много по-хубаво от този свят. Отказах се да свиря на пиано отдавна, но попадна ли на някое, избягвам черните клавиши.
Седнах на белия роял. Почнах да свиря по белите клавиши и някои от тях звучат досущ като черни... но са бели. Поглеждам през прозореца. Виждам бяло. Свиря и постепенно цапам бялата гледка на тази стая. Виждам първото момиче, което целунах. Чернокожо. Усмихвам се, харесва ми, но и ме натъжава. Виждам първата си любов, чернокоса. Дори не си спомням цвета на косата й. Просто сега я виждам черна. Виждам първата, която ме е наранила в черни обувки.
Малко по малко платното зад стъклата на този прозорец се изпълва докато аз ходя с пръсти по белите клавиши и от време на време чувам отнякъде черни. Виждам приятелите си в черни дрехи. Виждам им черните гривни. Бутат по някакъв черен хълм черните гуми, които сме тафили от кварталния вулканизатор. Виждам роднините си с черни влажни очи, като лупи за мрачните им помисли в главите, но продължавам да свиря.
В далечината виждам едно черно дърво. Под него, на черна пейка, черен силует. Свири на черна китара. Защо китара? Тази китара колкото и да е черна, поне няма черни прагчета. Но аз чувам черните клавиши. Задава се още един грамаден силует сред другите, които постепенно образуват хоризонт. Грамаден черен силует с отвратителни черни очи, които ме изпиват. Ходи сред приятелите ми, роднините ми, любовите ми и ги потупва по рамото. Той ги тупва по рамото, а те тупват на земята. Туп! Първата любов! Туп! Първата несподелена! 5 пъти Туп! и 5 авера не земята... роднини, близки, всички. Туп, туп, туп.
Глухо и безжизнено. Не се чува тупването по рамото, не се чува и тупването по меката черна трева. Поглеждам вътре в стаята и виждам, че всичко почернява. Стените, таванът, подът, роялът... Дори и клавишите. Свиват се, стават все по-малки и по-криви, по-твърди, повече скърцат и всичко става все по-нехармонично. Отвън грамадния силует крачи бавно и сигурно към силуета под дървото. Всяка негова стъпка пръсва по почвата черно.
Китарата става все по-глуха. Роялът вече звучи като църковен орган. Грамадния силует вдига ръка към този под дървото. Изведнъж пред него се очертава прозорец. Един прозорец. Ръката се смъква като гилотина над раменете на китариста. А той гледа. Какво вижда през прозореца. Бяло. И пее. И се усмихва. И не поглежда зад себе си. Не вижда това, което се крие зад прозореца. Заслепен от бялото, той отказва да приеме неизбежната нищета, отразяваща се в стъклото на единствения му прозорец - лупата на неговото възприятие. Неговата една гледна точка, която гледа напред, далеч от миналото, далеч от приятелите, роднините, близките, любовите... далеч от туп. Ръката пада. Туп.
***
Под прозореца се пръква кокиче. Бяло. Китаристът го вижда чак когато тупва на земята и успява да си обърне главата назад. Усмихва се. Вижда последната бяла надежда преди всичко да почернее. Преди да му падне пердето. Пердето, което завинаги ще засенчи прозореца и всичките неща, които той показва. Но си мисли за нещата, които той не показва. Като например това кокиче. И всичко друго, което не му е скимнало. Не му е скимнало, че го наблюдавам от почерняла стая с почернял роял и виждам себе си. Не му е скимнало откъде чува всичките тези черни клавиши. Само лежи и си мисли, че човекът е поредица от стаи, в които има каквото му скимне...
... но само един прозорец...
неделя, 10 януари 2016 г.
Плача
Бях заспал в метрото. Краката ми заемаха половината от коридорчето на вагона, но това не беше проблем. По времето, по което аз се прибирах, повечето обикновени хора бяха на работа.
Сънувах, че съм малко ислямистче и майка ми е забулена и ми показва снимки от семейния албум:
- Това е дядо ти. Той се взриви лятото на 89-та в Израел.
Продължи да разлиства:
- Това е баща ти. Много го обичах. Той се взриви на Керем Шалом, 2008-ма. Не успя да отнесе много хора, но се гордея с него въпреки това. А ето тук - отгърна майка ми, показа празна страница, усмихна се, погали ме и ме целуна - тук ще си ти някой ден.
В съня си се притесних, защото се изплаших, че може би няма да успея да се взривя като порасна. Затова се натъжих, че може да разгневя прадедите си и попитах срамежливо майка си:
- Мамо? Ами ако не успея да се самоубия какво ще стане с мен?
Майка ми се изсмя и каза:
- Ех , Калид, ако не успееш ще те арестуват! Ако не успееш ще си лош човек.
- А ако се взривя - продължих аз, пресмятайки близкото си бъдеще - няма да ме арестуват?
- Няма. Те арестуват само лошите. Тези, които не са успели.
След това мама посегна към шевната маса и почна да ми бърка с куките в носа. Аз почнах да плача. Почнах да пищя и да се гърча. Мама се усмихваше. Казваше ми "Недей да шаваш". Викаше ми. "Ще ми избяга куката и ще ръчна където не трябва".
Събудих се в метрото от звъненето на телефона ми. Усетих лоботомитни сълзи по очите си:
- Ало - каза гласът от телефона - какво правиш?
- Плача - отвърнах.
***
Като излязох от метрото на една от преките по пътя към вкъщи спря кола. От нея слезе сексапилна млада девойка, която ми се усмихна и ми каза да се качвам в колата. Попитах я защо:
- Е как? Карам те вкъщи да ме ебеш.
Аз погледнах недоспал към небето и казах "Не мога". Тя се усмихна адски симпатично, погали ме по рамото и ми намигна:
- Не ебем защото можем, а защото искаме.
Аз пак почнах да се пооглеждам и казах:
- Ами аз ако го искам, рано или късно ще го мога, но не мога.
Тя се обиди и си тръгна. На следващата пряка видях мъртвото изражение на една стара, самотна и отчаяна от живота баба. За една пряка изминах 60 години разстояние. Прибрах се вкъщи, изкъпах се, измих си зъбите, преоблякох се и тръгнах пак към метрото. Идваше наскоро час пик и щеше да е гъчканица, но това не ме притесняваше. Вече бях си изпил кафето и бях готов за нови столични премеждия.
***
На влизане в метрото видях същата мацка, която ми беше предложила секс. Седеше на входа на метрото и говореше по телефона. Погледна ме отегчено и каза на брата си по слушалка:
- Плаче ми се. С колата никой не ми се връзва. Кибича пред метрото.
След това ми показа среден пръст. Аз се изумих, но си влезнах в метрото и докато не дойде влака не си го спомних. Накрая влезнах в претъпкания от месо вагон и се хванах за единствената дръжка, която можех да намеря.
По едно време ме осени ситуацията с момичето и средния пръст. Как ми предложи. Как й отказах. Как отмених сексуалната експлозия. Как сънувах, че хората се опитват да ме приобщят. Да ми направят лоботомия. Защото ако не я направят, няма да успея. А тези, които не успяват, ги арестуват. Почнах да си се смея. Ама със сълзи. Бодър, но и изтощен от хаоса, аз плаках над тълпа от глави. Заливах се. Смях се като лоботомит. Звънна ми телефона:
- Ало - каза гласът от телефона - какво правиш?
- Плача - отвърнах.
Сънувах, че съм малко ислямистче и майка ми е забулена и ми показва снимки от семейния албум:
- Това е дядо ти. Той се взриви лятото на 89-та в Израел.
Продължи да разлиства:
- Това е баща ти. Много го обичах. Той се взриви на Керем Шалом, 2008-ма. Не успя да отнесе много хора, но се гордея с него въпреки това. А ето тук - отгърна майка ми, показа празна страница, усмихна се, погали ме и ме целуна - тук ще си ти някой ден.
В съня си се притесних, защото се изплаших, че може би няма да успея да се взривя като порасна. Затова се натъжих, че може да разгневя прадедите си и попитах срамежливо майка си:
- Мамо? Ами ако не успея да се самоубия какво ще стане с мен?
Майка ми се изсмя и каза:
- Ех , Калид, ако не успееш ще те арестуват! Ако не успееш ще си лош човек.
- А ако се взривя - продължих аз, пресмятайки близкото си бъдеще - няма да ме арестуват?
- Няма. Те арестуват само лошите. Тези, които не са успели.
След това мама посегна към шевната маса и почна да ми бърка с куките в носа. Аз почнах да плача. Почнах да пищя и да се гърча. Мама се усмихваше. Казваше ми "Недей да шаваш". Викаше ми. "Ще ми избяга куката и ще ръчна където не трябва".
Събудих се в метрото от звъненето на телефона ми. Усетих лоботомитни сълзи по очите си:
- Ало - каза гласът от телефона - какво правиш?
- Плача - отвърнах.
***
Като излязох от метрото на една от преките по пътя към вкъщи спря кола. От нея слезе сексапилна млада девойка, която ми се усмихна и ми каза да се качвам в колата. Попитах я защо:
- Е как? Карам те вкъщи да ме ебеш.
Аз погледнах недоспал към небето и казах "Не мога". Тя се усмихна адски симпатично, погали ме по рамото и ми намигна:
- Не ебем защото можем, а защото искаме.
Аз пак почнах да се пооглеждам и казах:
- Ами аз ако го искам, рано или късно ще го мога, но не мога.
Тя се обиди и си тръгна. На следващата пряка видях мъртвото изражение на една стара, самотна и отчаяна от живота баба. За една пряка изминах 60 години разстояние. Прибрах се вкъщи, изкъпах се, измих си зъбите, преоблякох се и тръгнах пак към метрото. Идваше наскоро час пик и щеше да е гъчканица, но това не ме притесняваше. Вече бях си изпил кафето и бях готов за нови столични премеждия.
***
На влизане в метрото видях същата мацка, която ми беше предложила секс. Седеше на входа на метрото и говореше по телефона. Погледна ме отегчено и каза на брата си по слушалка:
- Плаче ми се. С колата никой не ми се връзва. Кибича пред метрото.
След това ми показа среден пръст. Аз се изумих, но си влезнах в метрото и докато не дойде влака не си го спомних. Накрая влезнах в претъпкания от месо вагон и се хванах за единствената дръжка, която можех да намеря.
По едно време ме осени ситуацията с момичето и средния пръст. Как ми предложи. Как й отказах. Как отмених сексуалната експлозия. Как сънувах, че хората се опитват да ме приобщят. Да ми направят лоботомия. Защото ако не я направят, няма да успея. А тези, които не успяват, ги арестуват. Почнах да си се смея. Ама със сълзи. Бодър, но и изтощен от хаоса, аз плаках над тълпа от глави. Заливах се. Смях се като лоботомит. Звънна ми телефона:
- Ало - каза гласът от телефона - какво правиш?
- Плача - отвърнах.
сряда, 6 януари 2016 г.
Артатомия
Изкуството е егоизъм. Лично мнение, което ти налагаш на света. Съвсем отделен свят, който ти сътворяваш с мисъл и две ръце и пропагандираш безкомпромисно. АЗ творя, следователно съществувам. Пия с певец и китарист, той ми казва "Аз се сравнявам с най-големите, защото искам да науча нещо от тях". Съответно той нито се смята за добър китарист, нито за добър певец, но го прави. Егоист.
Пия с китарист. Той ми казва, че свири сериозно вкъщи, а пред публика се лигави и се премята по сцената и пред нея като маймуна. Негови колеги биха сметнали, че не уважава публиката. Че се прави на интересен. Че пази доброто за себе си и подхвърля посредственото на тълпата. Че се мисли за по-велик от другите. Че е егоист.
Но и неговите колеги гледат така на него, отвисоко, като егоисти.
АЗ творя, следователно АЗ съществувам.
Пия сам. Не споделям нищо в този момент. Нито пиенето. Нито компанията. Музиката звучи за мен, пуснал съм си я да озвучава цяло помещение. Пълен егоизъм. Може и да ми се случи да хвана китарата и да се налагам в парчето, което слушам. Още по-егоистично. Кой съм аз, че да свиря на фон на завършено произведение. Аз съм творец. Аз съм егоист.
Идва друг китарист, китарист, който е много по-добър от мен, и му се подигравам, защото може да свири невероятни неща, но не знае една елементарна мелодийка, която аз знам. Егоистично от моя страна, нагло и неуважително, колкото и несериозни да са ми намеренията и въпреки че се лигавя, то е егоистично. Но и от негова, защото той след това хваща китарата и ми показва как се прави. Не говори, а свири. Поставя ме на мястото и се оттегля. Звучи геройско, но всъщност е егоистично. И наистина е егоистично, но за мен е героизъм.
Индивидуализмът е егоизъм. А ако се занимаваш с изкуство, ти проявяваш една висша форма на индивидуалност. Обаче направиш ли го с правилната емоция, с една искрена и ненадменна свобода, идват хора и се усмихват. Твоята публика от егоисти, които смучат от твоя краен продукт за собствено задоволство. Това малко общество се превръща в група взаимни паразити. Ти смучеш от тях, те смучат от теб и всеки е доволен. И изкуството за мен е една стъпка над живота, превъзмогване на някои препятствия, моделиране на реалности. Ставаш Господ и сътворяваш, вместо просто да вървиш пътя, който е павиран пред теб. Вдигаш настилката, връзваш я на панделка или я свиваш на топка и я подритваш по неравния осакатен терен.
В този ред на мисли дори и да не е изкуство, а просто живот - подходът е същия. Ние все пак творим с всяко свое издишване. Сътворяваме нови мигове и нови мирогледи. Нови гледни точки. Всяка глътка кислород убива нашите клетки, но те продължават. Така че животът е изкуство, а изкуството - егоизъм. Но не само.
Един от вечните въпроси, касаещи делото, е има ли безкористно добро такова. И изобщо има ли безкористно дело?
"Не е важно кой е счупил вазата, важното е, че вазата е счупена".
Не е важен авторът, а продуктът. Много хора слагат подпис, псевдоним или името си върху някоя творба, може би лицето върху обложката, но това няма никакво значение, защото вътре не е просто лик. Вътре е нещо съвсем друго, само по себе си диша и се развива и то не е твое, то не ти принадлежи. То е твое дете и си има собствен живот. И може и да си го реализирал с цел ти да си доволен, но животът е егоизъм до определена жизненоважна степен на развитие. Оттам нататък е всичко друго.
Та няма значение, че певецът, който не се възприема като певец, се сравнява с най-големите. Няма значение, че имам наглостта да давам акъл на хора, които имат повече акъл от мене. Няма значение, че един човек се чувства като човек само когато се направи на маймуна. Важна е поуката от цялото това нещо, и то споделена с насмешка. "Да има виц", както би казал един учител по реклама.
Аз съм егоист. Засега. Докъдето ми е нужно да се развия.
"Хората толкова се увличат да мислят извън рамките, че забравят за рамките".
За да надмогнеш себе си, трябва първо да признаеш себе си.
Пия с китарист. Той ми казва, че свири сериозно вкъщи, а пред публика се лигави и се премята по сцената и пред нея като маймуна. Негови колеги биха сметнали, че не уважава публиката. Че се прави на интересен. Че пази доброто за себе си и подхвърля посредственото на тълпата. Че се мисли за по-велик от другите. Че е егоист.
Но и неговите колеги гледат така на него, отвисоко, като егоисти.
АЗ творя, следователно АЗ съществувам.
Пия сам. Не споделям нищо в този момент. Нито пиенето. Нито компанията. Музиката звучи за мен, пуснал съм си я да озвучава цяло помещение. Пълен егоизъм. Може и да ми се случи да хвана китарата и да се налагам в парчето, което слушам. Още по-егоистично. Кой съм аз, че да свиря на фон на завършено произведение. Аз съм творец. Аз съм егоист.
Идва друг китарист, китарист, който е много по-добър от мен, и му се подигравам, защото може да свири невероятни неща, но не знае една елементарна мелодийка, която аз знам. Егоистично от моя страна, нагло и неуважително, колкото и несериозни да са ми намеренията и въпреки че се лигавя, то е егоистично. Но и от негова, защото той след това хваща китарата и ми показва как се прави. Не говори, а свири. Поставя ме на мястото и се оттегля. Звучи геройско, но всъщност е егоистично. И наистина е егоистично, но за мен е героизъм.
Индивидуализмът е егоизъм. А ако се занимаваш с изкуство, ти проявяваш една висша форма на индивидуалност. Обаче направиш ли го с правилната емоция, с една искрена и ненадменна свобода, идват хора и се усмихват. Твоята публика от егоисти, които смучат от твоя краен продукт за собствено задоволство. Това малко общество се превръща в група взаимни паразити. Ти смучеш от тях, те смучат от теб и всеки е доволен. И изкуството за мен е една стъпка над живота, превъзмогване на някои препятствия, моделиране на реалности. Ставаш Господ и сътворяваш, вместо просто да вървиш пътя, който е павиран пред теб. Вдигаш настилката, връзваш я на панделка или я свиваш на топка и я подритваш по неравния осакатен терен.
В този ред на мисли дори и да не е изкуство, а просто живот - подходът е същия. Ние все пак творим с всяко свое издишване. Сътворяваме нови мигове и нови мирогледи. Нови гледни точки. Всяка глътка кислород убива нашите клетки, но те продължават. Така че животът е изкуство, а изкуството - егоизъм. Но не само.
Един от вечните въпроси, касаещи делото, е има ли безкористно добро такова. И изобщо има ли безкористно дело?
"Не е важно кой е счупил вазата, важното е, че вазата е счупена".
Не е важен авторът, а продуктът. Много хора слагат подпис, псевдоним или името си върху някоя творба, може би лицето върху обложката, но това няма никакво значение, защото вътре не е просто лик. Вътре е нещо съвсем друго, само по себе си диша и се развива и то не е твое, то не ти принадлежи. То е твое дете и си има собствен живот. И може и да си го реализирал с цел ти да си доволен, но животът е егоизъм до определена жизненоважна степен на развитие. Оттам нататък е всичко друго.
Та няма значение, че певецът, който не се възприема като певец, се сравнява с най-големите. Няма значение, че имам наглостта да давам акъл на хора, които имат повече акъл от мене. Няма значение, че един човек се чувства като човек само когато се направи на маймуна. Важна е поуката от цялото това нещо, и то споделена с насмешка. "Да има виц", както би казал един учител по реклама.
Аз съм егоист. Засега. Докъдето ми е нужно да се развия.
"Хората толкова се увличат да мислят извън рамките, че забравят за рамките".
За да надмогнеш себе си, трябва първо да признаеш себе си.
понеделник, 4 януари 2016 г.
З богом, Люлин!
Еклектично заглавие, част от което ни беше хрумнало преди 10 до 15 години с едни хора. Не Люлин, разбира се, Люлин изобщо не допринася за никаква еклектика, особено като му казваш Сбогом, нито пък бих си приписал авторските права за нещо чак пък толкова отвратително. Всъщност "З богом" е нашата не чак толкова гениална приумица, която е идеален литературен способ за малоумните бръщолевици, които поднасям в пространството, без никой изобщо да ме е питал и които се съмнявам някой да чете. Не съм образован. Презирам образованието, смятам го за елементарно, ненужно и прекалено скъпо. Е прекалено скъпо не е, поне откъм финанси, но когато ги нямаш тези пари цената е достатъчно голяма. Така че не са ми преподавани тези литературни способи, подхванал съм ги от практиката.
Докато наблюдавах скорошен епизод на сериала на BBC , озаглавен "Шерлок" , от който едно от многото брилянтни заключения беше, че ИСТИНАТА Е СКУЧНА , беше отворен друг прозорец, тъй като един мой адаш, който освен това е и, поне в моите очи, доста добре развиващ се писател, ми беше изпратил негови писания. Той ми е казвал неведнъж, че прекалявам с дългите изречения. Може би е прав.
Това е една от последните ми вечери от физическото ми съществуване в Люлин, надявам се за цял живот, искрено. Но след като изгледах епизода, в който се споменава, че ВЪЗДЪРЖАНИЕТО НЕ Е БЕЗСМЪРТИЕ и общо взето подстрекава към употреба на наркотици с цел бягане от безинтересната реалност, видях абзац на този мой адаш, в който той много красноречиво обяснява как уютът е нещо много важно. Тъй като нямам неговото позволение да го цитирам фриволно, бих си измислил мой пример (понеже мога ли да бъда канен на писателски мероприятия с него, ако нямам поне наглостта да говоря и да крада идеи като такъв):
Откакто съм живял една година в Центъра се нося като клошар. Чисто практичното решение да се смесваш с тълпата, за да избягваш крадци, ме кара да се чувствам удобно - един вид уют. В Люлин вече не се смесвам с тълпата, тука са по-големи клошари и от мен, но пък носят анцузи на Адидас. И въпреки това пак не биха ме пипнали. Е, по-рано може би са щели, тъй като според патрулиращите полицаи мязам на местен дилър. Което, предвид гардероба ми, ме навежда на мисълта, че тоя дилър с такъв външен вид едва ли се радва на успех сред жените. Което пък може би обяснява защо се е обърнал към продажбата на наркотици. Със сигурност обяснява защо аз съм се обърнал към писането на безсмислени работи в блогове.
Но идеята беше за уюта. Уютът! Не е важно какво се случва, важното е как изглежда. И по-скоро - как го караш да изглежда. Лично според мен виното е за педали. Всъщност изобщо не мисля така, но не си падам по вино, както и не си падам по педали, така че се успокоявам с тази си мисъл, че гроздето е кисело, а виното е, де факто... кисело грозде. Но това няма никакво значение, защото както един писател се изказа, като ме видя на писателско мероприятие с чаша вино в ръка, независимо от това, че не харесвам вино, поне го пия както трябва. Съжалявам, не искам да звуча като хомофоб, ама ми беше прозвучало прекалено педалско. Дано не ме е свалял. Единственото ми успокоение е, че го гледах как постоянно си говори с момиче, което намирам за привлекателно поради комплекси, породени от предишна връзка. Но пък това не доказва, че има интереси към нея. Може просто да са обсъждали едва прикритите си интереси към мен, предвид, че същото това момиче на предишна писателска среща ми пипаше гъза и ме питаше дали планирам да отслабна. Не планирам да отслабна, между другото, планирането е вреден навик, а от вредните навици се надебелява.
Все се отклонявам. Уютът! Седях си във вече почти празния апартамент в Люлин и си мислих как в този конкретен предпредпредпредпоследен ден от пребиваването си тук аз се забавлявам. Защо ли е така? Да не би защото ми трябваше около 8 години да живея в мизерия, че накрая като си тръгвам да почне да ми липсва? Може би "мизерия" е второто ми име. Но пък ако това беше истината, беше прекалено скучна. И доста тъжна. Та реших да прочета за уюта докато съм в клошарските си както винаги дрехи и се хилих безспирно. Аз не се чувствам добре, защото Люлин почва да ми влиза под кожата. Не. Чувствам се добре, защото в главата си, извън реалността, аз отдавна съм го напуснал.
През живота ми много ми се е натяквало от какви ли не хора, че от много неща съм се отказвал, което било признак на слабост. Обаче от едно нещо не съм се отказал още и това, явно, е моят собствен уют. А това за мен е признак на неизмерима сила. Паи се, българино! В Центъра е фраш от бежанци от всякакви страни, етноси, вероизповедания и при тях ще дойде Люлинския бежанец. Пак, както винаги, ще се впиша. А когато намеря обстановка, в която няма да се вписвам, ще използвам фраза, която съм използвал преди около 8 години и ми създава уют.
"З богом".
З богом, Люлин!
Не ми беше приятно!
Доненавиждане!
Докато наблюдавах скорошен епизод на сериала на BBC , озаглавен "Шерлок" , от който едно от многото брилянтни заключения беше, че ИСТИНАТА Е СКУЧНА , беше отворен друг прозорец, тъй като един мой адаш, който освен това е и, поне в моите очи, доста добре развиващ се писател, ми беше изпратил негови писания. Той ми е казвал неведнъж, че прекалявам с дългите изречения. Може би е прав.
Това е една от последните ми вечери от физическото ми съществуване в Люлин, надявам се за цял живот, искрено. Но след като изгледах епизода, в който се споменава, че ВЪЗДЪРЖАНИЕТО НЕ Е БЕЗСМЪРТИЕ и общо взето подстрекава към употреба на наркотици с цел бягане от безинтересната реалност, видях абзац на този мой адаш, в който той много красноречиво обяснява как уютът е нещо много важно. Тъй като нямам неговото позволение да го цитирам фриволно, бих си измислил мой пример (понеже мога ли да бъда канен на писателски мероприятия с него, ако нямам поне наглостта да говоря и да крада идеи като такъв):
Откакто съм живял една година в Центъра се нося като клошар. Чисто практичното решение да се смесваш с тълпата, за да избягваш крадци, ме кара да се чувствам удобно - един вид уют. В Люлин вече не се смесвам с тълпата, тука са по-големи клошари и от мен, но пък носят анцузи на Адидас. И въпреки това пак не биха ме пипнали. Е, по-рано може би са щели, тъй като според патрулиращите полицаи мязам на местен дилър. Което, предвид гардероба ми, ме навежда на мисълта, че тоя дилър с такъв външен вид едва ли се радва на успех сред жените. Което пък може би обяснява защо се е обърнал към продажбата на наркотици. Със сигурност обяснява защо аз съм се обърнал към писането на безсмислени работи в блогове.
Но идеята беше за уюта. Уютът! Не е важно какво се случва, важното е как изглежда. И по-скоро - как го караш да изглежда. Лично според мен виното е за педали. Всъщност изобщо не мисля така, но не си падам по вино, както и не си падам по педали, така че се успокоявам с тази си мисъл, че гроздето е кисело, а виното е, де факто... кисело грозде. Но това няма никакво значение, защото както един писател се изказа, като ме видя на писателско мероприятие с чаша вино в ръка, независимо от това, че не харесвам вино, поне го пия както трябва. Съжалявам, не искам да звуча като хомофоб, ама ми беше прозвучало прекалено педалско. Дано не ме е свалял. Единственото ми успокоение е, че го гледах как постоянно си говори с момиче, което намирам за привлекателно поради комплекси, породени от предишна връзка. Но пък това не доказва, че има интереси към нея. Може просто да са обсъждали едва прикритите си интереси към мен, предвид, че същото това момиче на предишна писателска среща ми пипаше гъза и ме питаше дали планирам да отслабна. Не планирам да отслабна, между другото, планирането е вреден навик, а от вредните навици се надебелява.
Все се отклонявам. Уютът! Седях си във вече почти празния апартамент в Люлин и си мислих как в този конкретен предпредпредпредпоследен ден от пребиваването си тук аз се забавлявам. Защо ли е така? Да не би защото ми трябваше около 8 години да живея в мизерия, че накрая като си тръгвам да почне да ми липсва? Може би "мизерия" е второто ми име. Но пък ако това беше истината, беше прекалено скучна. И доста тъжна. Та реших да прочета за уюта докато съм в клошарските си както винаги дрехи и се хилих безспирно. Аз не се чувствам добре, защото Люлин почва да ми влиза под кожата. Не. Чувствам се добре, защото в главата си, извън реалността, аз отдавна съм го напуснал.
През живота ми много ми се е натяквало от какви ли не хора, че от много неща съм се отказвал, което било признак на слабост. Обаче от едно нещо не съм се отказал още и това, явно, е моят собствен уют. А това за мен е признак на неизмерима сила. Паи се, българино! В Центъра е фраш от бежанци от всякакви страни, етноси, вероизповедания и при тях ще дойде Люлинския бежанец. Пак, както винаги, ще се впиша. А когато намеря обстановка, в която няма да се вписвам, ще използвам фраза, която съм използвал преди около 8 години и ми създава уют.
"З богом".
З богом, Люлин!
Не ми беше приятно!
Доненавиждане!
Като Божия син
Едно момче се разхождаше из Мария Луиза сутринта на 25-ти декември и подритваше снега. Докато подминаваше магазините и заложните къщи, стигна до сградата на МВР, на която се беше облегнал един клошар и от време на време минаваше някой човек и мяташе камък по него, крещейки "ЛЪЖЕЦ!".
На момчето му стана любопитно и отиде да се запознае с него.
- Как се казваш? - попита го момчето.
- Исус - отговори клошаря без да повдигне глава.
- Ааа... като Божия син? - попита пак момчето.
- Да - изсмя се той тъжно - като Божия син...
- ЛЪЖЕЦ - изкрещя поредния минувач и удари клошаря по тиквата. Клошаря изрева болезнено, хвана се за главата и се сви на кълбо.
На момчето му стана тъжно и седна до него. Почна да си говори с него:
- Защо те наричат лъжец?
- Защото имах прозрение за хората - каза той - един ден се изправих пред тях и им казах, че всичко ще се оправи ако просто се обичат.
- И те? - продължи заинтригуваното дете.
- Някои се опитаха, видяха, че не се получава и почнаха да ме замерят с камъни. Питаха ме кой съм аз, че да ги говоря тия неща? Откъде накъде знам? Аз им казвах, че и аз, като тях, съм син на Бога. Те ми казаха, че богохулствам и това е грях. Сметнаха се за безгрешни и почнаха да мятат камъните.
Момчето се намръщи. Погледна го с отвращение и придоби по-суров тон:
- Но ти наистина богохулстваш! Нас в училище ни учат, че Божият син е един и е умрял за да бъдат опростени нашите грехове. А ти си жив! ЛЪЖЕЦ! Убийте лъжеца! Как не те е срам? - момчето стана, закрещя с пълно гърло и почна да се оглежда за камъни. Мина още един човек, извади от джоба си два камъка, подари единия на ближното момче и двамата удариха клошаря. Той заплака. Когато потеглиха нагоре по булеварда, Исус промърмори:
- Момче... за вашите грехове прошка няма...
След около един час друго момче се зададе по тротоара на Мария Луиза и видя клошаря. Попита го:
- Как се казваш?
- Исус - отвърна клошаря със сведена глава.
- Ааа... като Божия син? - попита пак момчето.
- Да - изсмя се той тъжно - като Божия син...
На момчето му стана любопитно и отиде да се запознае с него.
- Как се казваш? - попита го момчето.
- Исус - отговори клошаря без да повдигне глава.
- Ааа... като Божия син? - попита пак момчето.
- Да - изсмя се той тъжно - като Божия син...
- ЛЪЖЕЦ - изкрещя поредния минувач и удари клошаря по тиквата. Клошаря изрева болезнено, хвана се за главата и се сви на кълбо.
На момчето му стана тъжно и седна до него. Почна да си говори с него:
- Защо те наричат лъжец?
- Защото имах прозрение за хората - каза той - един ден се изправих пред тях и им казах, че всичко ще се оправи ако просто се обичат.
- И те? - продължи заинтригуваното дете.
- Някои се опитаха, видяха, че не се получава и почнаха да ме замерят с камъни. Питаха ме кой съм аз, че да ги говоря тия неща? Откъде накъде знам? Аз им казвах, че и аз, като тях, съм син на Бога. Те ми казаха, че богохулствам и това е грях. Сметнаха се за безгрешни и почнаха да мятат камъните.
Момчето се намръщи. Погледна го с отвращение и придоби по-суров тон:
- Но ти наистина богохулстваш! Нас в училище ни учат, че Божият син е един и е умрял за да бъдат опростени нашите грехове. А ти си жив! ЛЪЖЕЦ! Убийте лъжеца! Как не те е срам? - момчето стана, закрещя с пълно гърло и почна да се оглежда за камъни. Мина още един човек, извади от джоба си два камъка, подари единия на ближното момче и двамата удариха клошаря. Той заплака. Когато потеглиха нагоре по булеварда, Исус промърмори:
- Момче... за вашите грехове прошка няма...
След около един час друго момче се зададе по тротоара на Мария Луиза и видя клошаря. Попита го:
- Как се казваш?
- Исус - отвърна клошаря със сведена глава.
- Ааа... като Божия син? - попита пак момчето.
- Да - изсмя се той тъжно - като Божия син...
събота, 2 януари 2016 г.
Няма време
- Няма време!
Така викаше едрото гологлаво шефче, докато си наглеждаше лъскавата кола. Беше я спрял на спирката на автобусите и се притесняваше, че някой от тях може да си спази без да иска графика и шофьорът да недоволства, че има лъскава кола в работното му пространство. Погледна към мен и повтори:
- Айде, айде, няма време, дай да отчитам.
Все нямаше време. Докато продавах в магазина измислях какви ли не простотии. Въпреки че времето наистина беше кът, все намирах време за да свиря на бутилките с джин, да си правя от цените на алкохола часовник, на който пишеше, че живеем 20 милисекунди в миналото, тъй като според определени изследвания толкова време отнема на окото да предаде това, което виждаме до мозъка. Бях си го направил на нескопосан часовник и много си се радвах на грозното творение. Часовник, който не показва никакъв час. Някаква простотия.
- Айде, аз тръгвам, че няма време - каза шефчето и запали лъскавата кола. Аз сложих часовника, ухилих се на колегата и тръгнах пеш към метрото.
Прибирах се вкъщи, тя ме чакаше, целувах я, сервирах ядене и пускахме филм. Винаги превъзбуден, повтаряйки:
- Айде, няма време! Утре съм на работа...
После аз лягах и заспивах сам. Тя оставаше будна... просто разполагаше с времето, което аз нямах.
Сега си имам само един часовник, който спря. Няма батерия. Отворих го, отчупих му циферблата и го затворих. Сега часовникът е празен. Сложих часовника, ухилих се и тръгнах пеш към метрото.
Във влака един от пътниците ме попита колко е часа.
Аз вдигнах ръка и му показах празния часовник. Казах му "Няма време".
Той ме погледна строго и неблагодарно. Времето му беше нужно да съществува. Да го има. Ама го няма...
Няма време...
Така викаше едрото гологлаво шефче, докато си наглеждаше лъскавата кола. Беше я спрял на спирката на автобусите и се притесняваше, че някой от тях може да си спази без да иска графика и шофьорът да недоволства, че има лъскава кола в работното му пространство. Погледна към мен и повтори:
- Айде, айде, няма време, дай да отчитам.
Все нямаше време. Докато продавах в магазина измислях какви ли не простотии. Въпреки че времето наистина беше кът, все намирах време за да свиря на бутилките с джин, да си правя от цените на алкохола часовник, на който пишеше, че живеем 20 милисекунди в миналото, тъй като според определени изследвания толкова време отнема на окото да предаде това, което виждаме до мозъка. Бях си го направил на нескопосан часовник и много си се радвах на грозното творение. Часовник, който не показва никакъв час. Някаква простотия.
- Айде, аз тръгвам, че няма време - каза шефчето и запали лъскавата кола. Аз сложих часовника, ухилих се на колегата и тръгнах пеш към метрото.
Прибирах се вкъщи, тя ме чакаше, целувах я, сервирах ядене и пускахме филм. Винаги превъзбуден, повтаряйки:
- Айде, няма време! Утре съм на работа...
После аз лягах и заспивах сам. Тя оставаше будна... просто разполагаше с времето, което аз нямах.
Сега си имам само един часовник, който спря. Няма батерия. Отворих го, отчупих му циферблата и го затворих. Сега часовникът е празен. Сложих часовника, ухилих се и тръгнах пеш към метрото.
Във влака един от пътниците ме попита колко е часа.
Аз вдигнах ръка и му показах празния часовник. Казах му "Няма време".
Той ме погледна строго и неблагодарно. Времето му беше нужно да съществува. Да го има. Ама го няма...
Няма време...
петък, 1 януари 2016 г.
За много години...
Роден съм във време на земя сред поколения, когато, където и сред които свободата бива отпразнувана като привилегията на празнуващите я и опорочена от заробващите символи, инструменти и намерения, чрез които я празнуват. Свободата в моя свят, през моите очи е портрет на ръководител на освободително дело, окачен зад решетките на институции. Свободата в моя свят, през моите очи е неговото име, разлагащо се по сгради, строени през един разрушителен строй, предназначени да събират бъдещето на един народ с уж нестихващи амбиции, за да им бъде диктувано словото му, съдържащо забранявани от съградилите въпросните сгради ценности жестоко и безмилостно. Самото слово, макар и освободило се от тежката цензура, която му дължи своето съществуване, е в оковите на по-тежка такава - финансова цензура.
Новата ни политика е като новите ни учебници в това, че се състои от архаични и неверни наблюдения в лъскави подвързии, за да могат институциите с един куршум да отстрелят два заека - така задоволяват наглата управническа алчност и подкопават почвата изпод краката на всички противопоставили й се с въпроси, съмнения, любопитство и всякакви други взривоопасни форми на разсъдък.
Празникът на свободата в новия век, чиято зора ме е огряла първи път, ще доведе до залезът й, който няма да доживея да видя. Питат ли ме къде е тази зора, питат ли ме къде е земята, която най-много обичам на този свят, там аз не знам как ще отговоря. Марица шава все по-тихо из Тракийската равнина, вече дори почти не шава, а белият Дунав е кафяв и не се лее, а прелива. Там където още е злата неволя, където народът е още мъченик, където Преслава още е жална съсипня и паметник на преминалата слава.
Виждам хора, колкото мен, по-млади от мен, със здрави тела, но с ампутирани души. А за ампутираните души протеза няма. И подскачат жизнени, но не и радостни, с една модерна усмивка, половинчата усмивка, усмивката на една свобода, която без да се е сблъсквала с кървавия си робски антоним, не знае как да се налага. И се опитва да разбере, но не знае, че свободата е хубост, която не става насила. И всички те празнуват, а аз наблюдавам и си пея. Припомням си какво се очаква от мен да отговоря, питат ли ме де е зората...
Зората, дето и едвам да трая -
за нея мисля и горя,
защото в нея аз родих се и си зная,
че в нея свободен ще умра.
Новата ни политика е като новите ни учебници в това, че се състои от архаични и неверни наблюдения в лъскави подвързии, за да могат институциите с един куршум да отстрелят два заека - така задоволяват наглата управническа алчност и подкопават почвата изпод краката на всички противопоставили й се с въпроси, съмнения, любопитство и всякакви други взривоопасни форми на разсъдък.
Празникът на свободата в новия век, чиято зора ме е огряла първи път, ще доведе до залезът й, който няма да доживея да видя. Питат ли ме къде е тази зора, питат ли ме къде е земята, която най-много обичам на този свят, там аз не знам как ще отговоря. Марица шава все по-тихо из Тракийската равнина, вече дори почти не шава, а белият Дунав е кафяв и не се лее, а прелива. Там където още е злата неволя, където народът е още мъченик, където Преслава още е жална съсипня и паметник на преминалата слава.
Виждам хора, колкото мен, по-млади от мен, със здрави тела, но с ампутирани души. А за ампутираните души протеза няма. И подскачат жизнени, но не и радостни, с една модерна усмивка, половинчата усмивка, усмивката на една свобода, която без да се е сблъсквала с кървавия си робски антоним, не знае как да се налага. И се опитва да разбере, но не знае, че свободата е хубост, която не става насила. И всички те празнуват, а аз наблюдавам и си пея. Припомням си какво се очаква от мен да отговоря, питат ли ме де е зората...
Зората, дето и едвам да трая -
за нея мисля и горя,
защото в нея аз родих се и си зная,
че в нея свободен ще умра.
Абонамент за:
Публикации (Atom)