Т.П.Т.П.Ч.

 - Ебаси, Такъв Прекрасен, Талантлив и Прозорлив Човек си бе, Дороти - каза Хънк, докато Зийк гледаше от самотния ъгъл на заведението. Заведенията в Канзас бяха особено чудати. Тъй като нищо не се случваше в този проклет щат, много хора настояваха да пришпорват нещата по изкуствен път, което не беше препоръчително за крехката психика на малкото, обитаващи тази интелектуална пустош, бедни хорица, които се различавахме от изключително безмозъчните само с едно нещо - поне си признавахме, че не се чувстваме човешки.

Името ми е Хикъри Тинмън. И аз, като Зийк, съм доста самотен. Но самотата ми в основата си е различна от тази на Зийк. Разбирате ли, Зийк, като много обвързани, има добро тяло. Има и сравнително добър външен вид. Малко плашещ, но привлекателен по някакъв особен начин. Проблемът на Зийк обаче бе, че той не бе надарен със своя великолепен външен вид. Не, в никакъв случай. Той се бе трудил за да стигне физически до тази неописуема зверска опаковка, дори и сега да се беше сгушил в самотния ъгъл на заведението като пеленаче. Такъв невероятно красив резултат се дължеше на неговата крехка психика, която за да се защити от необратима разруха, се зави с комплекси. Той се страхуваше от света около него и направи обвивката си твърда като черупката на драконово яйце, за да не могат да подозират хората, че вътре душичката му е рохък блед жълтък. Имаше тялото на лъв и погледа на коте.

Всеки път когато отвръщах поглед от Зийк, не можеше да не ми направи впечатление отвратителния контраст, който образуваше заедно с Хънк, човекът, който седеше на една маса с гръб към мен. Ресторантът беше доста цветущо място и от колоните звучеше медения глас на Джуди. Пееше за вълшебно място, някъде далеч от шибания Канзас. Освен за сините птички и топящите се тревоги, слушах и как Хънк говори на плахото ведро момиче срещу него, което очевидно се казваше Дороти. Всъщност пред мен имаше много маси. С много Хънкове и с много Доротита. И всичките ми изглеждаха едни и същи, но някак си всички Хънкове, поради някаква причина, необяснима за мен, намираха Доротитата срещу тях за адски интелигентни. Красотата на тези Толкова Прекрасни, Талантливи и Привлекателни Човечета на име Дороти ги заслепяваше дотолкова, че губиха ума, но очевидно не и дума. Въртяха се такива красноречиви поеми в тяхна чест. Всичките бузи на всичките Доротита почервеняваха по-ярко от яркочервените им лачени обувки, с които потропваха развълнувано под масата.

От време на време, когато Хънковете извъртаха поглед встрани, можех да видя профилите им и за мен бяха ужасяващи. За разлика от самотничкия Зийк, Хънковете бяха плашила и по бездушния им смях преценявах, че са отвратително безмозъчни, макар и богатият им речник да не потвърждаваше тази моя теза. И всичките описваха колко успешни професионалисти са в сферата си и колко уважавани академици са в обкръжението си. Единият Хънк беше доктор, вторият Хънк беше професор, третият Хънк - адвокат. Каймакът на Канзаското общество беше по-скучен отвсякога и се беше концентрирал в едно изискано заведение, в което единствените красиви неща бяха гласът на Джуди от колонките и божественото тяло на Зийк.

Ох и Доротитата ме отвращаваха. А Хънковете толкова си търкаха езиците за тях.

 - О, Дороти - отсъди докторът - Ти си Просто Толкова Приятен Човек, Дороти!
 - Ех , Дороти - увличаше се професорът - ти си Толкова Притеснителна и Търпелива, но Прекрасна и Чаровна, Дороти!
 - Ах, Дороти - преувеличаваше адвокатът - от Твоята Персона Тръпна и знам, че ще прозвучи прекалено, но те Приемам като свое Чедо, Дороти!

И Дороти се усмихваше, а Зийк не смееше да наблюдава повтарящите се до болка диалози, озвучени от Джуди Гарланд и шибаните петички, които потропваха дружно под масите в ритъма на архаичен, яркочервен, чернобял джитърбъг.

Изнервих се, треснах по масата и си хванах треперещата от гняв ръка, извинявайки се на млъкналите притеснени Хънкове и Доротита. Зийк се изхили тъжно без да вдига поглед от яденето си, а аз усетих отвратителна студенина докато държах ръката си. Не напипвах пулс, не напипвах температура, не усещах никакви признаци на живот в себе си. Мразих всичко около себе си, мразих шибания смотан Канзас, мразих Хънк, че е толкова устат и празнословен, мразих Дороти, че е толкова самовлюбена и повърхностна. Мразих Зийк, че няма смелостта да пукне с малка игличка балона от проблеми, в който се е превърнал, че да се разтопят като капки лимонов сок по пържолата, която дъвчеше с язвителна пасивност в самотния ъгъл и, уверен в себе си, да кресне на всички, че и той има своите постижения. Че и той носи своите медали. Че и по-страхливи от него са получавали признание. И по-страхливи от него са печелили уважението на Доротитата по цял свят, пък камо ли да се страхува като безмозъчен Хънк от точно тези, дето са в шибания Канзас. Но той се страхуваше от тях. Страхуваше се от тях, а аз им бях бесен. Всички жени на този свят за мен бяха Доротита и всички се захласваха по приказките на Хънковете, защото Хънковете бяха толкова красноречиви.

А Зийк си дъвчеше пържолата и аз треперих и усещах студенината. Почнах да плача. Чувствах се като парче стара тенекия, ръждясала от сълзите. Сякаш сърцето ми беше спряло да изпомпва кръв, но знаех, че е там. И Джуди продължаваше да пее, приключваше, пееше, че щом щастливи сини птички летят над дъгата, защо да не може и тя. И защо пък да не мога и аз? Защото може и да съм смел, за разлика от Зийк, но имам и мозък, за разлика от Хънк и въпреки че бях хладен и лишен от всякаква човешка топлина, с този мозък можех да съм сигурен, че имам и сърце.

Аз бях сигурен, че имам сърце, защото то се късаше по-лесно от пържолата, която Зийк не можеше да преглътне. А дали пък беше пържола това, което Зийк дъвчеше толкова смирен и умълчан? Чух го да поръчва на сервитьорката нещо свинско, помислих си, че е пържола. Нещо с "П" беше.

Дали пък не е пача?
Дали пък не е пача!
Тъпа пача! И още я дъвче, не може да я преглътне.
Като Дороти...

Ебаси тъпата пача си бе, Дороти!

Нова песен тръгна по колонките. На групата Канзас. Чу се вокалът да пее още в началото.
"Продължавай, своенравни синко и не плачи повече".
Продължих да плача.