Има само един

Преразказан откъс от книгата "Лоши Хора", която не знам
дали някога ще бъде завършена.

Човекът е поредица от стаи, в които има каквото му скимне, но само един прозорец.

***

Влезнах в бялата стая. Бели стени, бял таван, бял под. Един бял роял по средата, с клавиши, за каквито винаги съм си мечтал. Само бели. Представете си роял само с бели клавиши. Пианото е живот - неравно, изисква много сериозна поддръжка и стабилен натиск. Иска постоянство. Не ми харесва като инструмент, защото искам да творя на него, а не да преживявам. Искам да направя нещо, което е много по-хубаво от този свят. Отказах се да свиря на пиано отдавна, но попадна ли на някое, избягвам черните клавиши.

Седнах на белия роял. Почнах да свиря по белите клавиши и някои от тях звучат досущ като черни... но са бели. Поглеждам през прозореца. Виждам бяло. Свиря и постепенно цапам бялата гледка на тази стая. Виждам първото момиче, което целунах. Чернокожо. Усмихвам се, харесва ми, но и ме натъжава. Виждам първата си любов, чернокоса. Дори не си спомням цвета на косата й. Просто сега я виждам черна. Виждам първата, която ме е наранила в черни обувки.

Малко по малко платното зад стъклата на този прозорец се изпълва докато аз ходя с пръсти по белите клавиши и от време на време чувам отнякъде черни. Виждам приятелите си в черни дрехи. Виждам им черните гривни. Бутат по някакъв черен хълм черните гуми, които сме тафили от кварталния вулканизатор. Виждам роднините си с черни влажни очи, като лупи за мрачните им помисли в главите, но продължавам да свиря.

В далечината виждам едно черно дърво. Под него, на черна пейка, черен силует. Свири на черна китара. Защо китара? Тази китара колкото и да е черна, поне няма черни прагчета. Но аз чувам черните клавиши. Задава се още един грамаден силует сред другите, които постепенно образуват хоризонт. Грамаден черен силует с отвратителни черни очи, които ме изпиват. Ходи сред приятелите ми, роднините ми, любовите ми и ги потупва по рамото. Той ги тупва по рамото, а те тупват на земята. Туп! Първата любов! Туп! Първата несподелена! 5 пъти Туп! и 5 авера не земята... роднини, близки, всички. Туп, туп, туп.

Глухо и безжизнено. Не се чува тупването по рамото, не се чува и тупването по меката черна трева. Поглеждам вътре в стаята и виждам, че всичко почернява. Стените, таванът, подът, роялът... Дори и клавишите. Свиват се, стават все по-малки и по-криви, по-твърди, повече скърцат и всичко става все по-нехармонично. Отвън грамадния силует крачи бавно и сигурно към силуета под дървото. Всяка негова стъпка пръсва по почвата черно.

Китарата става все по-глуха. Роялът вече звучи като църковен орган. Грамадния силует вдига ръка към този под дървото. Изведнъж пред него се очертава прозорец. Един прозорец. Ръката се смъква като гилотина над раменете на китариста. А той гледа. Какво вижда през прозореца. Бяло. И пее. И се усмихва. И не поглежда зад себе си. Не вижда това, което се крие зад прозореца. Заслепен от бялото, той отказва да приеме неизбежната нищета, отразяваща се в стъклото на единствения му прозорец - лупата на неговото възприятие. Неговата една гледна точка, която гледа напред, далеч от миналото, далеч от приятелите, роднините, близките, любовите... далеч от туп. Ръката пада. Туп.

***

Под прозореца се пръква кокиче. Бяло. Китаристът го вижда чак когато тупва на земята и успява да си обърне главата назад. Усмихва се. Вижда последната бяла надежда преди всичко да почернее. Преди да му падне пердето. Пердето, което завинаги ще засенчи прозореца и всичките неща, които той показва. Но си мисли за нещата, които той не показва. Като например това кокиче. И всичко друго, което не му е скимнало. Не му е скимнало, че го наблюдавам от почерняла стая с почернял роял и виждам себе си. Не му е скимнало откъде чува всичките тези черни клавиши. Само лежи и си мисли, че човекът е поредица от стаи, в които има каквото му скимне...

... но само един прозорец...