Така викаше едрото гологлаво шефче, докато си наглеждаше лъскавата кола. Беше я спрял на спирката на автобусите и се притесняваше, че някой от тях може да си спази без да иска графика и шофьорът да недоволства, че има лъскава кола в работното му пространство. Погледна към мен и повтори:
- Айде, айде, няма време, дай да отчитам.
Все нямаше време. Докато продавах в магазина измислях какви ли не простотии. Въпреки че времето наистина беше кът, все намирах време за да свиря на бутилките с джин, да си правя от цените на алкохола часовник, на който пишеше, че живеем 20 милисекунди в миналото, тъй като според определени изследвания толкова време отнема на окото да предаде това, което виждаме до мозъка. Бях си го направил на нескопосан часовник и много си се радвах на грозното творение. Часовник, който не показва никакъв час. Някаква простотия.
- Айде, аз тръгвам, че няма време - каза шефчето и запали лъскавата кола. Аз сложих часовника, ухилих се на колегата и тръгнах пеш към метрото.
Прибирах се вкъщи, тя ме чакаше, целувах я, сервирах ядене и пускахме филм. Винаги превъзбуден, повтаряйки:
- Айде, няма време! Утре съм на работа...
После аз лягах и заспивах сам. Тя оставаше будна... просто разполагаше с времето, което аз нямах.
Сега си имам само един часовник, който спря. Няма батерия. Отворих го, отчупих му циферблата и го затворих. Сега часовникът е празен. Сложих часовника, ухилих се и тръгнах пеш към метрото.
Във влака един от пътниците ме попита колко е часа.
Аз вдигнах ръка и му показах празния часовник. Казах му "Няма време".
Той ме погледна строго и неблагодарно. Времето му беше нужно да съществува. Да го има. Ама го няма...
Няма време...
Няма коментари:
Публикуване на коментар