Перфектният Гошко

Гошко много обичаше да си яде сополите. Всеки път, в който успееше да извади някакво огромно мътно-зелено парченце от полезното изкопаемо, си го слагаше на езика и почваше да го дундурка в устата си. Толкова беше обсебен от приятния вкус на носните си отпадъци, че дори когато ги вадеше по-втечнени, почваше да ги размята между пръстите си докато не образува идеална сополна дъвчица.

Веднъж обаче, докато гледаше някакъв филм и дълбаеше с пръст в носа си, така го съдра, че почна да кърви. Изплашен Гошко се зачуди какво да направи, затова завря една сламка в носа си, захапа я и почне да смуче кръвта. Смучеше, смучеше, смучеше, накрая ниското кръвно и недостигът на кислород го накараха да припадне.

Гошко се събуди след половин час целият в кръв и сополи. В крайна сметка осъзна, че не бяха сополите проблемът му. Не беше проблемът, че се докарваше до адски нехигиенични ситуации. Проблемът му беше, че беше прекалено стиснат. Възприемаше се като толкова безкрайно и безмилостно пълноценен, че всеки път, в който му се случваше да отдели нещо ценно от тялото си, той бързо го хващаше, преди да е избягало и го заключваше в себе си, където няма да мръдне и където ще го кара да се чувства перфектен. И въпреки че наистина възприемаше тази своя особеност да си яде секретите като недостатък, чувството за величие, което получаваше от този странен ритуал, го обнадеждаваше и го караше да си мисли, че все пак не е чак толкова странен.

"Какво толкова?" - каза си Гошко - "Ям си сополите. Не съм първия, няма да съм и последния!".

Гошко беше толкова развълнуван, че спря да се съмнява в себе си и мислеше, че го чака дълъг и вълнуващ живот, стига да можеше да улови абсолютно всеки процент от потенциала си преди да го напусне. Мислеше си, че по този начин ще постигне безсмъртие.

Уви, съдбата му се оказа по-немилостива, защото в този момент на Гошко му се доака...

Някой е казал...

Някой е казал, че най-добрите неща на тоя свят са нелегални.

Не съм пробвал наркотици и нямам намерение да пробвам. Не мисля, че и возенето в автобуса без билет спада към най-добрите неща на тоя свят. Нито пък смятам за пълноценно пресичането на червено. Също така не смятам, че да крадеш те кара да изпитваш неповторимо удовлетворение. Но смисълът далеч не е в това според мен. Идеята ми по-скоро е, че нещата, които са легални, изобщо не са хубави.

- Най-големите клишета с названието "наркотици" са нелегални, но фармацевтичните универсални продукти, които лекарите, аптекарите и другите така наречени специалисти ни завират в устите, които саботират имунната ни система само за да подтиснат симптом по начин, който усложнява проблема, вместо да го реши, са напълно легални.

- Тревата също е нелегална. А на мен ми се стъпва в трева. Но ако искам да тъпча трева, съм нелегален. Единствената трева, която се намира в заселени места е заградена и с табела "Не тъпчете тревата". Има и друга, която се пуши. Тя се води нелегална, но ако легна на тревата съм задържан, а ако я изпуша - порицан.

- Возенето в автобус без билетче е нелегално, но автобус в окаяно състояние, който излага пътниците, шофьора и колегите му на пътя на смъртоносен риск, е легален.

- Пресичането на червено също е нелегално, но павирането на зелена площ и изпълването на въздуха с черни горива е легално. Дотолкова легално, че когато пресичам по назначените площи земя, които са нечия собственост (Ха Ха Ха), е легално да пресичам само на зелено, но когато пресичам на зелено... не пресичам на зелено. Пресичам на сиво и мътно.

- И кражбата на абсолютно всички продукти и услуги, подлежащи на валутна оценка, е нелегална, но кражбата на права, привилегии и естествени блага от човека с цел абсолютно префасониране на обитаваната от него площ в машина за материални блага е в същността на всички закони.

Някой е казал, че най-добрите неща на тоя свят са нелегални.
Не знам дали е така, но съм склонен да твърдя, че най-лошите са узаконени.

И ще ме питате какво предлагам да се направи по въпроса. Там е трагедията - не знам. Единственото, което знам е, че се опитвам цял съзнателен живот да направя нещо хубаво, нещо добро. И освен че законът не одобрява, хората ме подлагат на наказания. Защо - защото така са го заварили и така ще го оставят.

Когато някой ги посочи с пръст ще вдигнат ръце и ще кажат "То така си беше".
Когато някой им държи отчет, ще посочат мен с пръст и ще кажат "Питайте го него, той го пипна"

Ще правят това, което се очаква от тях, за да не ги накажат и тях. И признават ли си? Не. А трябва...

Някой е казал, че най-добрите неща на тоя свят са нелегални. Не знам дали е така, но ако е - дано някога успея да събера куража, който се иска да си добър.

Отивам да се самоубия

Отивам да се самоубия - каза Диоген.

Учениците му бяха свикнали на чувството му за хумор и гледаха на всяко негово изказване като на гатанка. Не че Диоген имаше постоянни ученици. На някои им писваше да му слушат шегите и решаваха, че е ненормален или е просто човек, който търси внимание. Други просто не се гордяха с факта, че живееха животите си по примера на предимно гол човек, живеещ в бъчва. Въпреки това, тези, които оставаха, все се опитваха да разбият шифрите на Диоген Синопски. Често учениците му говориха за него и казваха, че за да разбереш Диоген, трябва да търсиш вица. Всяко негово изказване се градеше около присмешка. Много от учениците му не бяха много разсъдливи и често му задаваха малоумни въпроси. Риск, който Диоген рядко осъзнаваше, че поема, изказвайки се по елементарен начин – рискът да си говори с елементарни хора. И често се отегчаваше от сериозни разговори, когато виждаше, че не водят доникъде и завършваше с някакъв бъзик, над който бившите събеседници да си блъскат мълчаливо главата или с тази фраза – „Отивам да се самоубия”.

Хората, често се плашиха за него, сякаш не знаеха колко е приспособим и непреклонен пред обстоятелствата си. Веднъж чули, че Диоген бил хвърлен на кучетата с пръчка в ръка. Какво ли е правил, че го хванали с пръчка в ръка и защо ли го хвърлили на кучетата? Друг път се разнасяло слух хората да стоят далеч от него, защото е бил нахапан от кучета и се е разболял. Според някои дори веднъж дотолкова е предизвиквал организма си, че се е разболял след като е изял суров октопод. Но дори след срещата му с Александър Велики, след която знаели, че какъвто е устат няма как да оцелее, той все пак се връщал по-жив от всякога. И винаги с някой весел анекдот. Казвал как всъщност предложил да го хвърлят на кучетата без резултат, разказвал за заплахите, които получавал от заможните деца, след като се подигравал с тях. Разказвал и как дори когато бил налаган с пръчки, не е бил той унизения. И макар и запознати с триумфалните му приключения сред обществото, всички негови последователи винаги се страхуваха за живота му. Накрая дотолкова му писнало от досадните тревоги, че ги успокоил с това, че ако някога умре, то ще е по негова си воля. И от тогава всеки път, в който някой се загрижеше за него, той напускаше разговора с усмивка на лицето и с думите:
 - Отивам да се самоубия.

Когато спряха да му се връзват, хората научиха един от най-важните уроци, които някога бяха научавали от Диоген – какво прави човек с живота си си е негова работа. И след като живяха в страх, приеха мъдростта на умишлено бездомния старец и почнаха да живеят мъдро. Поне повечето. Много хора още го намираха за ненормален и често думите и деянията му потвърждаваха тези съмнения. В крайна сметка Диоген почна да използва тази фраза вместо „довиждане”. Макар и уверени в това, че поуката е да вземеш живота си в свои ръце, те все пак търсиха вица. Търсиха шегата и не бяха сигурни, че я разбират. 

Всичко в живота на учениците вървяло както трябва, докато една сутрин един от учениците не отишъл до бъчвата да събуди Диоген. Викайки го няколко пъти без отговор, той погледнал в бъчвата и видял, че го няма. Решил да го потърси и го видял недалеч от бъчвата, увит в плат, затворил очи и усмихнат. Олекнало му,че го вижда отново да се излежава на слънце и му казал, че учениците го молят да се присъедини към тях за закуска. Старецът обаче не реагирал. След много покани, ученикът леко изплашен свел глава до него и открил, че не диша. В паника извикал учениците и всички стояли около тялото му в продължение на часове и се чудили какво да правят. След много сълзи и недоумение, един младеж почнал да се смее. Били му няколко шамара, но той не успял да се овладее и почнал да разправя:

 - Схванах шегата! Все ни казваше, че отива да се самоубие и единия път, в който не казва нищо, го е направил, за да не му попречим. Така той е умрял по своя воля!

Учениците още му се дразнили, че се хили, но не след дълго един от тях го доближил и му казал със сълзи на очи:

 - Не! Грешиш! Шегата е, че той е безсмъртен!

Приказката за Иван

Предварително се извинявам ако съм обидил хора на име Иван, Криско или Христо Мутафчиев. Приятно четене!

Имало едно време едно древно племе в болното ми съзнание с доста странни за същото време обичаи. Под "доста странни за това време обичаи" имам предвид обичаи, които не били никак свързани със суеверия, примитивни, религиозни или култови възгледи и повечето ритуали имали нещо общо с малко логика и доста практичен хумор. Това древно племе в съзнанието ми в момента се е развило до доминираща цивилизация докато пиша този разказ, но това няма абсолютно никакво значение.

Това племе, заедно с много други постижения в историята на планетата, наречена мозъка на Денис, станало известно по времето, по което на планетата Мозък един много зъл крал измислил парите. Точно същото племе се противопоставяло до край с пасивна съпротива като една дванайска Гандита, както подобава на моето ограничено въображение, и успяло да поддържа търговския статус на планетата Мозък с най-високо ниво на конфликт "Дължиш ми две кокошки". Но въпросния разказ за парите е заровен някъде на тази планета и някой ден се надявам да го прочетете.

Този разказ обаче е за едно момче, което не е особено специално.

Вече младеж, може би, копнеещ с невинното си, изпълнено с фантазия и добронамереност сърце, да стане мъж. Особено неособен бил този младеж, най-малкото - името му било Иван. Обитателите на планетата Мозък, която в други отношения е все така перфектна, явно не се бяха абстрахирали напълно от някои наши много познати човешки недостатъци и бяха запазили името Иван. И освен че го бяха запазили, го даваха на всяко пето новородено. По-просто казано - ако ти, читателю, живееше на планетата Мозък и имаше четири приятеля и нито един не се казваше Иван, има само два варианта:

Или ти се казваш Иван, или живееш в най-необитавания дял от планетата Мозък, който най-вероятно отговаря за благоприличието и добрия етикет (не знам дали такъв дял съществува, но в Ханибал се споменава).

Въпреки скромната си натура, той Е главният герой на този разказ и ако не ви е удобно той да е толкова обикновен и искате да си го представите като супергерой, представете си, че неговата суперсила, която го отличаваше от другите беше това, че той не можеше да пикае на обществени места. Дори и да не го беше срам и да нямаше и от какво, всеки път щом му хрумнеше да се опита да препикае някое дърво, той знаеше, че колкото и да е усамотено мястото, все ще се намери някой, който да погледне към него отдалече. И така мозъкът на нашия необикновен супергерой Иван запушваше уретрата му.

Както бихте очаквали от едно племе и това си имаше вожд. Този вожд беше дал начало на дълга поредица от благородни предводители, някои от които най-мъдрите личности, живяли на планетата Мозък. Всички тези пословични мъдреци, участвали в най-великите моменти от историята на Мозък по някаква неописуема и напълно случайна случайност се казвали Денис. И така, вождът на това нетолкова примитивно племе бил Денис I. Но му викали "Денис", тъй като не знаели, че ще се пръкнат още създания с такова нелепо име.

Понеже Денис I бил от най-мъдрите мъдреци измъдрили се някога на планетата, той бързо разбрал истината за Иван - а именно, че не може да чурка. Денис I много искал да предотврати фаталната диагноза "сдухана уретра" и въпреки, че младежът се казвал Иван, Денис искал много да му помогне. След дълги дни на размисъл, вождът се сетил за решението на проблемите Ивански и събрал цялото племе в шатрата си. След като всички се успокоили, той проговорил:

";'-+-''|\\\/.,...(^)
!*@!!%$№№№ :D :( C|> 133+ h4x roflolocopter
tfw no qt 3.14 gf
le foreveralone.jpg
costanza.gif
notavirus.exe
Заклевам се, мисля че предавания като Мюзик Айдъл и Биг Брадър са напълно интелигентни и обръщат внимание на много сериозни обществени проблеми и Криско е надеждата на нашето поколение"

Разбира се, колкото и да били мъдри, те били древно племе и езикът им бил изключително и отвратително примитивен. Но ще се опитам най-дословно да преведа това, което вождът всъщност казал:

"След много дни на размисъл открих решение на проблемите на Иван. За да го излекувам, ще трябва да го кача на Скалата на Мъжеството. Ние ще стоим отдолу и всички ще изпълнявате моите заповеди, докато Иван ни гледа отвисоко и се доказва."

Оттам всички се запътили към Скалата на Мъжеството. Иван се съпротивлявал в началото, но Денис I го потупал по рамото, усмихнал му се успокоително и му казал:

">implying..."

А бе не ви трябва да знаете, общо взето му казал, че всичко ще бъде наред и няма да участва в жертвоприношение към бога Христо Мутафчиев, който много добре озвучава джина от лампата в Аладин. ("Дай пискюл"). Също така му казал когато вождът даде знак, той да свали гащите и да се изпикае върху хората.

След което Денис слезнал долу и казал на всички да правят това, което той прави. След което намигнал на Иван, Иван свалил гащи и вождът го посочил с пръст. И почнали обидите, които направо ще преведа:

"аааа вижте го тоя ква малка пишка извади"
"аааа ебаси колко ти е малка пишката"
"ахахахах къде си тръгнал с тая малка пишка бе, момко, ееееей"
"нищо чудно, че се казва Иван"


Иван се разплакал с пишка в ръка и толкова бил шокиран и отегчен, че не смеел да помръдне. Поне докато не чул шепот от небето, което се отворило и се чул гласа на Христо Мутафчиев да казва:

"ИВАНЕ, ПОДАЙ СИ РЪКАТА".

Иван я подал, небето станало мрачно и черно и завалял съвсем кратък дъжд, колкото да намокри ръката на Иван. И след като ръката на Иван била намокрена, пикнята потекла автоматично, без да пита никого и се разплискала по лицето на подиграващите му се съплеменници. Вместо думата "пишка" вече се чували само изказванията "Фифка" и "Ау, окото ми".

Иван погледнал надолу, осъзнал, че всички, които му се подигравали колко е жалък, включително уж толкова мъдрия Денис I Надарений, били десет пъти по-жалки от него и се давили в пикня само защото решили да му се подиграват за нещо, което не зависи от него. И тайно в себе си всички, които му се подигравали напълно разбирали болката му и дори за момент се е случило да му симпатизират. Но всичките тези симпатии били удавени от страха на хората да изглеждат нелепо и да станат за смях... и от пикня. И точно от този техен неописуем страх да станат за посмешище... те станали за посмешище.

И Иван бил с чисти бъбреци, но и по-важното - с чисто съзнание. И се загледал в небето, и се чувствал всемогъщ, и извикал "Благодаря ти, Христо Мутафчиев! Ходих да те видя на Големанов и Охранители! Голям съм ти фен!".

А Христо Мутафчиев се усмихнал, вдъхновен от трогващия чист невинен момент, в който едно момче става мъж, осъзнава възможностите си и разбира какво е да си истински свободен... и му отвърнал:

"Момче, много се вживяваш".

Намери ми надеждата

Още едно старо и нередактирано:


***


Имало един ненормалник. Човекът не винаги бил луд, стеклите се обстоятелства го принудили да изперка. Не живял - тънел в мизерия. Завивал се с каквото намери и се криел по входовете на хората и им осмърдявал живота. Всички го мразели - постоянно миришел на алкохол, постоянно немит и отвратителен. Всеки път щом се опитали да го изритат от входа издавал смесица от истеричен смях и необуздан болезнен рев.

Човекът не винаги бил такъв. Не винаги е оцелявал в канавката. Не винаги е псувал всеки, който мине покрай него, независимо дали минава да му помогне, оплюва го или го подминава с безразличие. Бил като огромно миризливо лайно по средата на улицата и никой не искал да си изцапа ръцете, та да се отърве от него. От време на време проявявал някаква параноя, но безсмислена. Тъй като се беше довлачил на дъното на съществуванието си, никой не можеше да го закопае по-дълбоко в обществената кал. Но явно това, от което се страхуваше, не бяха хората. Не беше липсата на контакт, или гладът, или студът. Не беше никаква материална липса или физическо ощетение. А това, от което го беше страх повече от самия страх, беше че проблемът може би дори не беше душевен. Страх го беше, че не изпитва страх. Страх го беше, че е спрял да съществува като човешко същество. След много време се озовал в моргата. Погребение нямало - нямало никой, който да го разпознае или да плати за свестна церемония. Имало само двама лекари. В моргата стояли, стъписани от трупа, който виждат пред себе си.

 - Красота - казал с отвращение единият лекар.
 - Счупил прозорец и почнал да дълбае в гърдите си - отговорил другия.
 - Да ДЪЛБАЕ?
 - Да... доведе го една стара жена. Горката, щяла да получи инфаркт като го видяла. Силна жена.
 - Разказвай...
 - Разхождала се из града. Докато подминавала един от контейнерите, в които клошаря спал, чула някакви адски писъци и бръщолевения. Отишла и го видяла, едва не си откъснал сърцето, части от гърдите му лежали на земята, а той си дращел със стъклото по ребрата... Добре ли си?
 - Да, продължавай, не съм гнуслив.
 - Жената ми каза, че докато набирала 112 той измърморил, помолил я, да му намери душата. Човекът едвам станал и упорито опипвал земята, все едно си я е изпуснал някъде.
 - Симпатичен човек.
 - Да... каза също, че умрял два пъти. Първия път бил в клинична смърт още в линейката. Две минути - без пулс. После се събудил, хванал я за ръка, казал й да му намери надеждата и издъхнал.

Двамата лекари стояли и не могли да проумеят това, което гледали.

 - Чакай малко - обадил се другия лекар - каза "надеждата". "Да му намери надеждата". Не ми ли каза по-рано, че е търсил душата си, а не надеждата?
 - Така ми го разказа жената. Има ли значение, може да се е объркала. Хайде, лека нощ, аз се прибирам.
 - Лека.


Клошарят се събудил в празна стая. Лежал на пода, а до него седяло едно гологлаво дете, най-много на 10 години, помислил си той. По едно време погледнал ръцете си, докоснал лицето си и разбрал, че се е подмладил с няколко години. Подмладил се е до времето преди инцидента. Преди да се превърне в клошар. Носил чисти дрехи, но раната още седяла на гърдите му. Зад гологлавото дете се разкрил огромен, като безкраен рафт с наредени на него различни пясъчни часовници. Едните били със странни форми, направени от дърво, което очевидно било остаряло. Другите пък били бледи, с чисти стъкла и орнаментирани. Някои с дребни песъчинки, а други - с малки камъчета. Изведнъж цялата стая се осеяла от часовници, а пред гологлавото момче стояли останките от един счупен, някога красив, но сега ужасяващо избледнял пясъчен часовник. Попитал го първото нещо, което му хрумнало:
 - Това аз ли съм?
 - Събирам ти душата.
Клошарят изтръпнал. "Душата..." повторил, задишвайки се тежко.
 - Душата, да. Падна от рафта. Съжалявам много. Знаеш ли защо те беше страх, че не можеш да си намериш душата?
 - Защото... защото хората, които обичах ме изоставиха. Не ме подкрепяха. Защото всички се погубиха и... не ми оставиха капчица надежда.
 - Не е точно така. Не казах, че другите пясъчни часовници са те избутали, защото им е тясно. Ти сам си паднал. Вярно е, че пясъкът в тях почна да пада по-бързо в един момент, но беше след като твоята стъкленица се счупи. Твоята душа не загина, защото те те изоставиха. Твоята душа загина, защото ти изостави всяка надежда за тях. Ти вдигна ръце от хората, които обичаш, защото поеха по лош път. Съжалявам, че ще го кажа, но доказва колко ти струва обичта.

Клошарят пророни сълза и зададе един последен въпрос:
 - В Ада ли ще отида?
Момчето се изсмя:
 - Адът е душевно понятие. Хората, които вярват в Ада и Рая и имат души, с които да се преоценяват сами отиват там, където се страхуват или вярват, че заслужават да отидат. Ти се отказа от душата си. Виждаш ли този пясък? Той отива в почвата. Ще те превърна в... нещо. Плачеща върба харесва ли ти?

Клошарят се събудил в линейката до старата жена. Тя му продумала:
 - Чуваш ли ме? С какво да ти помогна?!?
Той я хванал за ръката и й казал:
 - Намери ми надеждата!

... и умрял.

Из архивите: част 2

Още простотии от близкото ми минало:


***


Да продължим с глупавите приказки.

Имало едно време една крава с най-дългото име на света, която обичала приключения и мразила бикове. Името и било КСНДИНСКОПИМБ. А ИМЕнно - Кравата С Най-Дългото Име На Света, Която Обичала Приключения И Мразила Бикове. Кравата живяла на едно място, наречено ПНСНИОСБСКИМ. А ИМЕнно - Под На Селото На Изток От Столицата Билборда С Кравата И Млякото. КСНДИНСКОПИМБ веднъж се събудила и видяла че БСКИМ изчезнал. Това дало начало на реформите в съществуванието на млекоизхвърлящото чифтокопитно. Като за начало, тя вече не живяла в ПНСНИОСБСКИМ. Местоживеенето записано в документа ЕДВЗДНФГ (А ИМЕнно Един Документ В Задния Джоб На Фермера Гошо) вече бе сменено на ИСДСДВНБСКИМ. А ИМЕнно Източното Село До Столицата Дето Вече Няма Билборд С Крава И Мляко. ФГ (или фермера Гошо) имаше пълно име, което беше ЕФСЕШЕГЕКСИЕКДЖПНСНИОСБСКИМ.

А ИМЕнно - Един Фермер С Една Шапка, Едни Гащи, Една Купа Сено И Една Крава Дето Живее Под На Селото На Изток От Столицата Билборда С Кравата И Млякото

Да обаче след като местонахождението на КСНДИНСКОПИМБ, преди известно като ПНСНИОСБСКИМ, сега променило се на ИСДСДВНБСКИМ във ЕДВЗДНФГ, името на ЕФСЕШЕГЕКСИЕКДЖПНСНИОСБСКИМ вече не било ЕФСЕШЕГЕКСИЕКДЖПНСНИОСБСКИМ, а ЕФСЕШЕГЕКСИЕКДЖПНСНИОСБСКИМНВЖВИСДСДВНБСКИМ. А ИМЕнно - Един Фермер С Една Шапка, Едни Гащи, Една Купа Сено И Една Крава Дето Живееше Под На Селото На Изток От Столицата Билборда С Кравата И Млякото, Но Вече Живее В Източното Село До Столицата Дето Вече Няма Билборд С Крава И Мляко.

Поуката от тази приказка е, че колкото и спокойно да се чувстваш под билборди, изведнъж една малка промяна бележи живота на много хора до края на живота...
на тези много хора. И най-вече поуката е Дайте, Аджеба, Една Банкнота, Аджеба. Инак Полусъществуванието Осъществява Края (си) (може и ми), Аджеба, Трагичния Армагедон.
(ДА ЕБА И ПОУКАТА)

Aко тази поука не ви харесва, имам и друга, още по-неприятна:
На мене ми се еба майката от тия съкращения. А сега се пробвайте да я прочетете на някой!

Из архивите

Намерих доста интересни работи в компютъра си, докато търсих едни други интересни работи и мисля, че това ще ви е интересно, ако можете да смогнете на хаотичните размишления, които съм имал преди * години.


***



И Вълчо получил запек, задето изял Червената Шапчица. До това заключение достигнал, преди да дойде Ловеца с главно Л, да му даде друго заключение. "Запек?" - запитал се Ловеца, разпаряйки корема на Вълчо. "Запек ли бе, гадино?" - повторил Ловеца, докато вадил Червената Шапчица, към която изпитвал някакво странно, лъхащо на педофилия, привличане. "Запек ли бе, мамицата ти вълча", каза отново Ловеца, докато буташе камъни в разпорения корем на Вълка, който от своя страна, по това време, потънал в агонията си, викаше почти безсилно "АНЕСТЕЗИОЛОГ!"... Очевидно сводника се грижеше внимателно за работниците си...

Вълчо се събуди с издут, тежък, зашит корем, пълен с камъни. Стана, почеса си кратуната и рече:

"Запек ли бе, да си пикам на голямата уста?!?"

Поуката, драги ми читатели е, че на червено не се пресича. И ако видите малко, симпатично момиченце, носещо цвета на изкушението (познат ни от скъпия ни светофар), просто трябва да си стоите на шибания тротоар, щото иначе ще захапете предната броня на удобно ускоряващия ТИР, минаващ мирно по улицата, наречен съдба. Щото, както някои затворници биха казали - малко момиченце? Храна? Пуста гора? Поемеш ли по този път, ще се събудиш със запек (В тази връзка, за да завършим баланса между сравненията в приказката и реалния живот, нали знаете какво правят с изнасилвачите в затвора?). 


***


Да продължим с глупавите приказки.

В една паралелна вселена, в еквивалент на нашия Свят, имало само една империя. Тази една империя имала само един император. Този един император имал само едно царство. Това едно царство имало само един престол. На този един престол той полагал своето едно седалище. Уви, удобно разположен до седалището, не бил само един сферичен носител на ДНК, a цели ДВА! Но в тази единична тенденция, торбата, пренасяща топките на императора, също е само една. В това леко лирическо отклонение показваме, че въпреки че е император, императорът е само човек. Стига отклонения. Този император, който по спомени от предишната ми, в диктаторски стил, приказка, беше Хан, по-късно провъзгласен за Княз от предишния вожд на племето, който наричаха Шаман, ще назова Цар, за да мога напълно да ви прецакам историческите познания за доминантните понятия в древните йерархии. Та този цар имал много време на разположение и решил да се впусне в живота, тъй като септичната му яма зависела от това. Близо до тази империя имало една златна мина. В тази златна мина имало (представете си) злато. Това злато, поради царски устав (да, споменах ли, че в тази толкова идилична империя уставите се пишат от Царя, мдам, много е интересно) се е обявило за доста ценно. Та поради удобно и символично поставения за сюжета свински грип в двете топки на императора (особено в лявата му) Царя имал много време да си крои пъклените планове, защото му писнало да чака за смъртта си (още не са измислили парите, очаквате ли лек за свинския грип в тая история, МОЛИМ ВИ СЕ!). Тази империя се прославяла с безкрайните си гори. По онова време на тяхната планета, която приличала много на нашата, много ограничени хора били изминавали цялата обиколка на планетата, но не им хрумнало, че планетата била с формата на геоид. Заключението, до което стигнали те е, че планетата им е безкрайна, но поради липсата им на знания за други измерения, те изпускали прохода към останалата безкрайност и се връщали от началото. Още една от великите приумици на царя. Та "безкрайната" империя се славила с "безкрайните" си гори. Докато си гледал портрета, направен семпло с черни очертания върху стария стар пергамент (да, имали са пергамент, трябва да спра с тия скоби), на него му хрумнала идея. Горите са безкрайни. Пергамента се добавял от лаврово дърво. Дървета колко искаш, та наслаждавал се на портрета си и след малко му хрумнала брилянтна идея. като в една, както споделих по-рано, идилична империя, отново на Царя му хрумнала идеята, че всички трябва да получават една и съща заплата в злато за труда си. Но видите ли, въпреки хитрия план, да се издигне в очите на обществото, той пропуснал един много голям недостатък на иначе хитрия си план - ТОЙ ПОЛУЧАВА ЕДНАКВА ЗАПЛАТА!А златото не достигало. Затова, за да си поправи грешките от стария план, с нов, по-глупав план (усещате ли глупостта на царя колко е удобна за бедното ми въображение), царят почнал да разсъждава:

"Хмм... имам много дървета. Но това е единствената открита златна мина в империята. Предполагам, че и дърветата в този случай са изчерпаеми, но за това ще си мълча. Ами ако обявя хартията за ценна. Хората ще ми се подиграват, няма да ми вярват. Хмм... но ако им давам злато в замяна на подпечатаните от мен хартии, с идеята да създам уж по-организирана търговия, ще получавам цялото злато, а и ще създавам хартийки, с които ще получавам още повече злато"

Ако великия ни Цар имаше познания по квантова физика, мозъка му щеше да влезне в резонанс със себе си и да се самоизтрие. А и нямаше да ми служи за пример. Така Царя създал парите. Но не му били достатъчни. Очевидно хартийките не били достатъчно разграничаващи масите на бедни и богати. Трябвало да създаде и по-незначителни предмети за търговия. За да усложни и обърка системата за простия селянин, той въвел и монетите. Свикал най-добрия си поет и му казал:

"Почни да пишеш:

За искрено глуповатия си народ, аз създадох валута - валута, която ще разграничава изключително простите, от абсолютно безнадеждните, и тези две групи от безнадеждно простите (царя бил доста красноречив, чудо, че е имал нужда от поет). Валута, която представлява малка, плоска, обла монета. Плоска като кратуната, с която уж си служите, обла и малка, като мозъка в тази кратуна и заслепяваща - като моите хитри измами.

Вашият грозен, омразен цар"

Минало се време, поетът излезнал пред обществото и почнал да чете великото обръщение на Царя към неговия народ:

"За невъобразимо находчивия си народ, аз създадох валута - валута, която ще улеснява организацията сред обществените социални групи като ги разграничава на упоритите, работливите и гениалните. Валута, която представлява малка, плоска, обла монета. Плоска, като красивата земя, на която стъпвате. Обла и лишена от грубости, като душите, които сте изляли в работата си за царя и малка, като ролята на скромния ви цар във вашия прогрес. И най-вече заслепяваща, като непоколебимата ви лоялност.

Вашият признателен, любвеобвилен цар"

Нека прекъснем за малко и дадем думата на критика, който би прочел тези дълги, сложни, заплетени, ненужни редове. Какво би казал? Та това е простотия! Толкова проста история:

"Царят създал парите за човека, парите развалили живота на човека, а царят бил щастлив". А други, когато се намесват в такива жизненоважни дебати, се обаждат с готов аргумент "Не е толкова просто". А идеята е съвсем различна. Причината да не е толкова просто, е че самите хора са си го усложнявали с всяка изминала година, всеки изминал век, всяко изминало хилядолетие. Купчини и купчини от примери, които се води, че трябва да ни поучат, а се оказва, че ни водят до повторение на грешките, които сме се опитвали да избегнем. Преди време разказах тази история на един познат и той ми каза "Прав си. Проблемът идва от парите." Толкова неловко се изсмях, че ми идеше да му се изплюя на физиономията. Проблемът не идва от парите. Идва от човека. Постоянно подминавам хора, повтарящи една и съща реплика "Не е толкова просто". Сложно е, защото вие сте си го усложнили. Но да завърша историята.

Евентуално царят си умрял от свинския грип в топките. Но като по чудо, бедните свински грип не хващали, което било повече от учудващо, защото доста голям процент от бедните се грижели за шунката на империята. Странно... хмм... но няма значение, казал умрелият цар. Имало едно племе, което явно не било открито в безкрайната империя. То не изсичало горите си за хартия, не одирало животните си за дрехи и не ги колило за храна. Използвало гъстата зеленина за дом, плодовете на природата за храна и спътника в живота им за топлина. Те не създали парите, не били болни от свински грип и нямали проблеми. Идеално малко общество, а? Идеално, може би недостижимо. Невъзможно.

Бизнес и прехрана

Живяли някога двама селяни – Пешо и Гошо. Живяли в две къщи с по три черешови дръвчета, понеже били стари приятели и се били съгласили за да няма конкуренция да продават еднакво количество на еднаква цена. Цената се вдигала всяка година и те я вдигали, но едновременно, за да няма недоволни. Но Пешо не бил като Гошо. 

Когато цената била 2.50 на килограм, на Пешо му се сторила прекалено ниска и се опитал да убеди Гошо, че ще го ограбят. Той отвръщал все с едно и също нещо:

 - 2.50 на мен ми е достатъчно. Нито повече, нито по-малко!

Примирявал се дълго време Пешо с тази цена и минавал един шофьор да взима черешите да ги продава в града за по 5 лева на килограм. Минавал шофьорът, бил готов все да преговаря да смъкне цената, но като чул 2.50 им се изсмял и ги питал:

 - Бе вие нормални ли сте? Ей сега един дядка едвам го навих да ги смъкне на 3.

 - На мен парите са ми достатъчно, нито повече, нито по-малко – отвърнал Гошо отново и загледал доволно черешите си.

Продължило това доста дълго време докато на Пешо накрая не му хрумнало да вдигне цената на 3.50. Попитал пак Гошо и на него не му било много удобно да спорят за това нещо, за това казал:

 - Виж сега... На тебе 2.50 на кило не ти стигат, вдигай си ги на 3.50. Аз ще си стоя на 2.50, щото на мен парите са ми достатъчно, нито повече, нито по-малко! 

 - Ма така излиза, че те прецаквам.

 - Повярвай ми, не ме прецакваш.

Дълго време продължавало това и шофьорът пак идвал и пак се хилил на Гошо:

 - Гошо, ти не си в ред, тоя те цака с един лев на кило, а черешите са еднакви.

 - Да ме цака, аз имам достатъчно, нито повече, нито по-малко.

И шофьорът идвал, взимал черешите, давал парите и тръгвал към града да ги продава. Но, видиш ли, на Пешо този един лев в повече му идвал много добре и почнал повече да си попийва, повече да си позволява луксове и да живее малко по-добър и разпуснат живот. Гошо го предупредил, че това не е на добре и трябва да върне оригиналната цена преди да изгуби всичко. Но Пешо не го приел сериозно и продължил да си живее живота, както отдавна искал. След някакво време почнал съвсем да забравя да си отглежда черешите, не преглеждал листата, не чистил около дървото, все отлагал резитбата и не торял. Черешката на тортата била градушка, за която бил в кръчмата и забравил да си покрие дърветата. Гошо опитал да спаси плодовете, но голяма част от тях били заминали. Опитал се да се извини на Пешо и му било много гадно, но на Пешо не му пукало особено.

Поне докато не дошъл шофьорът и не видял, че от Пешо черешите били много по-малко, а и сериозно нахапани. Шофьорът се извинил, че не може да му ги вземе за повече от 2 лева. Пешо бил съкрушен и се чудил какво да прави, имало сметки да се плащат и на няколко пътувания му давали не повече от 2 лева на кило. Накрая се престрашил и отишъл при Гошо:

 - Гошо, имам сметки да плащам, не знам откъде ще взема парите, а и дължа в кръчмата. Моля те дай ми някакви пари на заем, ще ти ги върна!

 - Нямам да ти дам.

 - Бе айде бе, само некви 20 лева ми трябват, обещавам няма повече да вдигам цената!

 - Казах ти, че не ме цакаш. Бих искал да ти помогна, но не ме слушаш! На мен парите са ми достатъчни - нито повече, нито по-малко.

На ръба

  Един мъж живял скромен и сравнително щастлив, но много ограничен живот, отгледан да вярва, че живее на един километър от ръба на Земята. Около неговата къща, която му била завещана от родителите му, където той сега живял сам, нямало нищо особено освен няколко дървета, безкрайни полета, една рекичка и малко след нея - ръба на Земята.

  Полетата били прекалено стръмни и той знаел, че ако се отдалечи прекалено много от къщата си в един момент на невнимание ще стъпи погрешно, ще се хлъзне надолу и ще падне от планетата. Така цял живот живял в страх, и отегчение, и ограничение, и мъчение. Седял си в къщичката, ловял животни когато можел, отглеждал зеленчуци и плодове и не се отдалечавал от дома. Не знаел да има хора наоколо, никой не минавал, никакви вести не се чували от външния свят и макар и да ми се струва прекалено прекрасно за да е истина (а да не забравяме, че не е), мъжът съществувал в един малък прекрасен ад, който сам изградил за себе си и малко по малко, ден след ден плащал печалната сума за страховете си, затваряйки се все повече и повече в себе си, отчуждавайки се в и без това прекалено отдалеченото от обществата кътче близо до края на света. Понякога се престрашавал да се разхожда и доста често му хрумвало, че трябва да се засили и да се понесе надолу по полетата. Но страхът му не му позволявал и се връщал, празен и отчаян.

  Един ден се събудил, казал си, че вече не му се живее и решил да се самоубие. Но не знаел никакви ефективни методи - нямал оръжие, с което да се застреля. Нямал въже, на което да се обеси. Имал само хоризонта, от който да скочи. Така да бъде - ще скочи от края на планетата и ще падне в Нищото. Представял си, че щом се понесе надолу и падне, най-накрая, преди да умре, ще изпита това, което винаги е копнеел да изпитва. Тръгнал да изминава единия километър и като го изминал се затичал надолу към ръба на Земята.

  Спънал се, почнал да се търкаля и падал, и падал, подминал реката и продължил да пада, натъртил се ужасно, цапнал си главата в един камък и припаднал. Когато се събудил обаче осъзнал нещо - след мястото, което той смятал за ръба на Земята, имало... още Земя.

  Горкият мъж осъзнал, че не Земята е плоска, а той самият.

  След това ужасяващо откритие почнал да се налага с камъка, на който си сцепил главата, докато не се убил.


Извод:

Като си правиш грешни изводи, накрая ти иде да скочиш отнякъде.

Баскетбол

  Учителката ни по литература обожаваше да провежда по-нестандартни часове, тъй като беше наясно, че на никого не му се занимава с литература и тъй като бяхме хора, изучаващи физика и математика, можеше да съзре несериозността, с която се отнасяхме към подобни дисциплини. Звучи прекалено крайно, сякаш обобщавам изкуствата, но един практичен човек никога не обича заобиколки. И това не важи само за хората, които знаят какво по дяволите представлява сублимацията като процес, по принцип мисля, че всички сме минавали през етапа, който аз така и не съм надраснал. Етапът, в който отваряш една книга и докато осъзнаеш, че някакво действие се извършва, вече си изчел 50 страници с пейзаж и си я захвърлил. Това беше отвратително.

  Въпросната учителка знаеше и донякъде приемаше тази гледна точка, изключвайки липсата на интерес и покъртителния мързел, който май беше по-големият фактор. Съответно, намираше разкази и поеми на по-безизвестни творци, някои от тях дори и по-малки от нас, и ни ги даваше за домашно да ги прочетем. Не повече от 4-5 страници. Излишно е да казвам, че това не попречи на липсата на ангажираност, тъй като 4-5 страници са си 4-5 страници, а в даскало обичаме да си клатим краката и да се оправдаваме, че имаме да учим по други предмети. Разбира се, когато ни вдигаха за изпит по другите предмети споменавахме литературата.

  Но доста противоречиво се отклонявам от темата. Веднъж даскалката ни беше дала един разказ около 5-6 страници. Иронията беше в името на главния герой – Иванчо. Като че ли разказ с главен герой Иванчо щеше да ни накара да погледнем по-сериозно на литературата, с която ни дарява милата ни госпожа. Както и да е де, в разказа главният герой Иванчо си ходи по улицата и намира късметче на земята, на което пише

Ако Ви се налага да се преборите със себе си?
Въоръжете се...
С търпение.

  Въоръжен с нетърпение, Иванчо прочита късметчето и следват 4 страници недоволство от негова страна, включващо неграмотната и философски ощетената част от женския пол, псевдо-таоизма, с който запълват тази празнина и дори таксиджията, който го следва на другото платно като гладна акула. В крайна сметка Иванчо изкривява думите в късметчето и стига до заключението, че това, което се казва в него е, че търпението е оръжие срещу тебе. Очевидно не го мисли сериозно, но в гнева си той успява да припише тези мисли на автора на въпросното късметче. Уви, разсеян от всичките тези негативи на неговото и не само неговото съществуване, Иванчо, винаги убеден в това, че да се кара колело в насрещното платно е най-добре, за да виждаш кой идва, бива сгазен от някакъв гологлав задник, надул чалгата, каращ с 90 км/ч в квартал, чиято площ е най-вероятно по-малко от квадратен километър. Още по-очевидно, ако смяташ, че е добре да виждаш кой идва към теб, най-добрият избор е ... да гледаш.

  След като госпожата си задава въпроса „Какво мислите за този текст?” и вижда, че на никого не му се мисли особено, решава да обясни кратко и ясно какво се е опитвал да изрази авторът с тази творба. И общо взето казва, че с 5-6 страници разказвачът се е опитвал да ни каже, че ако не сме търпеливи не сме живи. Аз, разбира се, реших да се намеся:

  - Госпожо, защо нещо толкова просто е изразено по толкова излишно сложен начин?

Съучениците ми, заедно с преподавателката, се смеят, а тя след това отвръща:

  - Добре, Ники, давам ти за домашно да напишеш същия разказ по по-... неизлишен начин.

  Продължавайки монолога си, госпожата ме забелязва как почвам да пиша и след не по-малко от минута вдигам ръка.

  - Кажи, Ники.

  - Готов съм с домашното.

Съучениците ми пак се смеят и преподавателката ми дава думата. Аз ставам, взимам си хартийката и прочитам скромния си преразказ:

Иванчо ходеше по улицата и се оплакваше от отвратителния си живот, провокиран от намерено на улицата късметче, докато не го блъсна кола.
Извод:

Ако беше вървял по тротоара, нямаше да намери късметчето, което го е изнервило и нямаше да го блъсне кола.

Съучениците отново проявяват невероятно чувство за хумор и се кискат. Госпожата, доста усмихната, ме пита дали забелязвам иронията в това колко не понасям разкази за нетърпеливия Иванчо и самият аз съм нетърпелив, но не й отговорих, защото се загледах навън в двора на даскалото, където някакви по-слаби от мен момчета играеха баскетбол.

Докъде бях стигнал?

    - Гледах усмихнато в Центъра към една пейка, на която седяха мъж и жена. Млади, на около 20 години, жената галеше мъжа с показалеца си, докато той се беше облегнал на пейката, полузаспал. Беше ми малко странно, мога да си представя колко им беше неловко, при положение, че мъжът ме видя, че гледам него и гаджето му, поразтри си лицето, изправи се и ме погледна малко намръщено, след което продължи да обръща внимание на момичето си и разговора, който водеше с нея. Все пак не е приятно някакъв дърт самотен дядка да те зяпа докато си навън с твоята любима и да се усмихва. Ако бях на негово място, щях да си помисля, че срещу тях седи изнасилвач. Или просто много болен дядка. А не е и като да съм в перфектно психическо състояние.

  Много интересно! Като тийнейджър бях същият, какъвто съм сега. Разликата е, че тогава нямах търпение да видя или чуя, да науча нещо ново и интересно. Сега нямам такъв зор, щото вече съм чул и видял достатъчно и всичко съм забравил. Забравил съм дори дали да се впечатлявам когато някой ми каже нещо впечатляващо. Майка спасява детето си, спира камион с голи ръце? Човек пада 150 етажа и се възстановява за два месеца? Факти ли са дори тия неща? Колко метра са 150 етажа? 300? 400?! Възможно ли е изобщо?!? Някой да падне от 400 метра и да се оправи с 9 операции. А бяха ли 9 или по-малко? Тоя акъл е за изхвърляне, омръзна ми. Поне тези неща горе долу ми оставят някакво впечатление. А все забравям да изхвърля боклука. Балконът вони на мърша, не се трае вече. Пак казвам – същото като когато бях тийнейджър. Още мога да чуя майка ми как ми говори по телефона саркастично “Благодаря ти много, че изхвърли боклука”. Сега го казвам на себе си. Евала бе, дъртак, пак се сети да го изхвърлиш. Аман вече от тия глупости.

  Докъде бях стигнал?

  Двойката си тръгна. Станаха и се запътиха нанякъде. Чух момъка да казва нещо за мене на гаджето си, ама забравих какво. Има ли значение изобщо? Аз седя тук, в тоя загубен град, и обсъждам хората. Що пък те да не обсъждат мен? Мразя се. Винаги съм ненавиждал дъртите хора, но си имах едно наум, че ще живея дълго. И ей го – сега живея дълго, ама живея ли изобщо? Дори не знам откога съм тука. Колко ли е часа?

  - Нямам часовник – отвърна на стареца един младеж, който беше седнал на пейката до него.

  - Ох, от кога ме слушаш? Съжалявам, ако ти се е сторило, че съм поредният досаден пенсионер, който търси с кого да си говори. Всъщност съм, но въобще не те видях, че си седнал тук.

  - Няма проблем – усмихна се младежът – сигурно е вече един, между другото. Може да ти прозвучи като много тъп въпрос, но защо си говориш сам? Не те ли е страх, че ще те сметнат за луд?

  - Говоря си сам, не защото съм луд, а защото съм сам! Не ти се занимава с мен, момко, повярвай ми. Историята ми е шибана.

  - А, спокойно, и без това трябва да тръгвам. Просто седнах за две минути, че търча цял ден по градския транспорт. И все пак се надявам да се научиш да си цениш живота. Лек ден!

  - Ех, точно там е проблемът - прекалено много го ценя! Не мога да не си го спомням, не може нищо да ми отнеме спомените. Не може нищо да ме накара да спра да тъгувам за това, което имах. Колко са 90 години? Около хиляда месеца. Когато бях на 20 ми се струваха като цяла вечност, но когато бях на 20 живях с нашите, и не плащах сметки, и нямах идея колко бързо може да мине един месец от деня, в който си платил, до деня, в който ще ти се наложи пак да платиш. А пък за детството да не говоря – мина като миг. В един момент тичахме с часове из тая градинка пред мен с приятелите и в следващия момент ми се струва тясна. Отиде си тоя живот и всичко го изгубих в мисли. Един от многото моменти, в които бях щастлив, си казвах... имам всичко това, какво ли още ме очаква?

  И си изпросих отговор. Оставаше ми да се боря за него. Ма не се преборих. И сега съм сам. А тоя пич си тръгна и пак говоря само на себе си. Прекъсна ми мисълта и си тръгна. А тъкмо бях стигнал донякъде...

Докъде бях стигнал?

Истории с крадци

Нещо, вдъхновено от истинска случка, което написах бързо и нескопосано, но се надявам да ви хареса. 

  Седяхме 4 човека в мазето, както всяка друга вечер, и обсъждахме най-дебилните неща, които са ни се случвали. Аз си се бях облегнал и се отдавах на приспивните ефекти на втората чаша бира, след като осъзнах, че прекалено дълго ми е отнело да изпия първата. Още с гадния вкус в устата, попитах дали има някакво пиене останало. Ники ми подаде двулитровката, която беше повече от преполовена и отвртатително топла. Бяхме менкали много теми, преди да стигнем до това колко е опасно градчето ни в малките часове и какви простотии са ни се случвали. След като си налях бирата и с кратко нацупване протестирах срещу липсата на каквато и да е газировка, се намесих в интересните им разговори:

 - Чухте ли, че Жоро са го ограбили в Центъра?

 - Не, кво е станало?

 - Ми ходил си пича към 10-11 в Центъра – продължих аз, след като отпих от чашата, присвих рамене и изсъсках от горчивината - и в най-голямата цигания, наречена Лъвов мост, некви пичове го помолили да им помогне да избутат няква кола на две преки от тях.

  Изчаках смеха да отмине и продължих.

 - Жоро, като най-големия пич, казал що не и го ограбили.

 - Ооо, това не е нищо, ние какви истории имаме да разправяме на тая тема – каза Ники и погледна ухилен към Радо – да разказвам ли?

 - НЕ! – извика Радо – Ники, моля те, дай аз да разкажа.
 - Ок, разказвай.

Радо започна разказа:

  Вървим си аз и Ники в Борисовата и си бяхме заченали точно тая същата тема за най-дебилните обири. Как се почна не знам, но аз му разправях, сега ще ви кажа и на вас.

  Седя си аз в трамвая, на път за вкъщи и си мисля, колко е як тоя квартал късно вечерта. Много ме ебават, щото съм живял точно в Люлин и се чудят как се прибирам, без да ме, цитирам, наебат или намушкат. Ма както и да е – седя си, при което, имайки предвид, че трамваят е почти празен, някъв качулат съмнителен тип идва при мене и си вади някво смешно джобно ножче от джоба. И ми вика:

 - Сега ще слезна с тебе и ще си дадеш парите, чу ли?

Аз му се изхилих и той супер сериозно, стискайки зъби, ми вика:

 - Кво ми се хилиш бе, боклук, сериозно ти говоря!

Аз му отвръщам:
 - Не бе, не се съмнявам. Ма аз се хиля, щото нямам никакви пари в мене.

Той се огледа много изнервен и разочарован, след което ме погледна отчаян и отегчен от живота и вика:

 - Сигурен ли си?

Аз се изхилих още по-силно и другите пет човека в трамвая ме чуха. След това си извадих портфейла и му го подадох с думите:

 - Ако щеш вярвай.

Той погледна портфейла, замисли се дали да го вземе, ма после махна с ръка, каза ми “Заеби” и си тръгна.

Ники, вдъхновен от моята история, разказа своята:

  Аз пък веднъж отидох да си взимам цигари. Беше към полунощ вече и бях взел 4 кинта от майка ми и монети по 5 стотинки до 40. Та отивам аз и няколко човека ми бяха казали, за един тип, дето дебне около денонощното, да види кой минава и какво си купува и ако реши, че може да се справи с него, го ограбва няколко метра далече от магазина. Не вярвах на тая история, звучеше ми адски абсурдна, ма пред мене мина някъв съмнителен гологлав тип, дето гледаше, все едно току що е заварил техните да правят секс и си купи някви цигари. След него аз си купих една кутия и тръгнах към нас. На петдесетия метър вече ми стана съмнително, щото се обърнах и го видях как ходи след мене. Стана ми съмнително, щото беше преди мене на опашката в магазина, а сега ходи зад мене и то по някакъв супер стряскащ начин. Накрая ме настигна на другия край на блока, дето е до магазина, опря ми нож в гърлото и ми вика “Дай пари некви”.

Супер много се паникьосах, ма успях да му кажа с някъв пъзлив тон, че току що ме е видял да си ги давам всичките пари в магазина.

Той се изнерви, наби ми един тупаник в носа, бръкна ми в джоба, сви ми кутията с цигарите и избяга. Дори не ме пита за телефон дали имам да му дам, за телефона щеше да ме е яд по-малко. Да ми вземе цигарите, нещастник!

  Та и двамата се хилим след тия две истории и почваме да си говорим още некви 5-10 минути, докато някъв тип не ни настигна. Някъв абсурден тип ни видя и ни извади патлак. Както бяхме в адски доброто настроение, и двамата посърнахме и се спогледахме като най-преебаните хора на Земята. Каза ни да се приберем от тротоара някъде на по-тъмно място. След като ни заведе ни вика да му дадем кинти за да не ни гръмне, при което Ники полудява и почва да му разправя как баща му разбирал от оръжия и как тоя пистолет не бил истински. И аз го гледам и не мога да повярвам какво се случва, на тоя с пистолета също му е малко трудно да възприеме какво чува и решава, че не му се занимава, та натиска спусъка. Преди да осъзнаем, патлака му прави “цък”. Изненадва се защо по дяволите му е заял пистолета, а Ники се възползва от момента и тръгва да му го взима. Малко се бият, аз се чудя какво да направя, в последствие пичът го фраска с пистолета в коляното, отдръпва се две крачки назад и натиска пак спусъка.

И като го натисна, патлакът му гръмна в ръката. Първо се бяхме стреснали и двамата, аз си помислих, че съм се насрал в единия момент, а в другия се попикавах от смях. Той седи, реве, вика “Звънете на 112”, а Ники му се прави на големия мъж.

  - И какво стана с него? – попитах аз, преполовил гнусната бира.
  - Ми звъннах, операторът не ми повярва в началото докато му обяснявах и го изебавахме, че всъщност са ми затворили. Оставихме го там, сигурно се е оправил.
  - Е евала – хиля им се аз – човека си е отпрал ръката, а вие сте го оставили там.

  - Да бе – отвръща Ники – горкият крадец, как да не го прежалиш.

  2 часа по-късно станахме да си тръгваме и почнахме да си стискаме ръцете и да си казваме “Чао”. Избъзикахме се с Радо да се прибере по-внимателно, да не го наебат или намушкат по път към тях и аз си тръгнах към нас.

  На двеста метра от мазето, на няколко крачки от входа ми, ме нападна някакъв тип и ме наръга. Взе ми двата лева ресто от бирата, сви ми телефона и ми повика линейка с моя телефон. Като по чудо, линейката дойде след 30 минути – 30 минути адската болка. А аз лежах на тротоара, държах се за корема, под мене имаше някаква доста стабилна локва кръв, и гледах към небето. Едвам дишах, гледах нагоре, ревах и се скъсвах да се хиля. Успокоявах се с това, че има още истории за разказване, ако доживея да ги разкажа. Само дето ще ми е трудно да разказвам като вицовете на Ники и Радо. Не ми е много смешно да ме наръгат в корема...