Всичко се повтаря

Всичко се повтаря.
Същите дати, същите хора, същите места.
Същото настроение, същите фалшиви обещания и напразни надежди.
И тогава не гласувах, и сега не съм.
И тогава пях за гадното, и сега пея за гадното.
И тогава беше и гадно, и хубаво и сега е и гадно, и хубаво.

"Защо да избера нов живот, след като не съм усъвършенствал стария" - Ханк Мууди

Диоген е избрал да промени своя като е бил на около двадесет и се е усъвършенствал до смъртта си седем десетилетия по-късно.
Ако ви питам за кого сте гласували, да знаете, че съм се избъзикал с вас. Въобще не ми пука.

"Вярвай в себе си. Ако не - вярвай в мен, защото вярвам в теб." - Един фотограф на име Пешо

Ако ще дефинирате себе си с изборите, които правите, нека това не са тези избори.
Защото ще дойдат следващите и вашето сърце ще си има друго лице. През година - две, пък и през четири, всички вие, които се интересувате от политиката, от режимите, от партиите, всички си създавате нови цели. Активизирате се, придавате смисъл на тези ваши животи - чрез протести, чрез референдуми и вотове. Давате ултиматуми - ако не направим това България ще затъне. Ако не направим онова ще говорим на турски. Ако не направим това и онова, изходът е Терминал 3. И всеки път всичко се повтаря и наново и наново повтаряте едни и същи думи и едни и същи тези.
Обвинявате се в популизъм, преди да си пуснете албума "Вокс попули".
Обвинявате се, че сте комунисти и после искате да споделя вашата идеология.
Обвинявате се, че еди какво си е истинската вина за нашата демокрация и после се отделяте от демографията.
Наричате се леваци и гласувате за нечия дясна ръка.
Наричате се десняци и гласувате за някой с две леви.
Защо не се научихте, че няма никой никога да постигне нищо като се налага. Правите нещо, решили сте, че то е правилния избор за вас и решавате да му треснете шаблон на човека до вас - на партньора в живота, на приятелите, на роднините, на всички. Решавате да откриете топлата вода всеки следващ ден, всеки следващ месец, всяка година и така всичко се повтаря, само защото някой е открил за себе си една нищожна частица от съществената истина и сте решили, че ще пренебрегнете всички други само за да може вие да блеснете и да кажете "Ей, хора, вижте тук, аз това тука, две плюс две е равно четири все пак, това е единственият път към просперитета и ще убия всеки, който дръзне да каже, че едно плюс три също е равно на четири".
Защо го правите?
Ма правете го. Не ви се карам, че го правите. Защо искате аз да го правя?
Защо продължавате да настоявате, че това е начина. Че една чавка, едно явяване на едно място, едно присъствие в някакво нещо някъде някога ще направи цялата промяна на света. Ганди не е променил света с пет фрази и два протеста. На Нютон не му е падала никаква ябълка на главата. Мухамед Али не се е прославил с наблюденията си над пеперудите и пчелите. Всичко е постоянна борба. Целият живот, целият ни труд, всичко е непрестанното усилие да се задържиш на повърхността на бурния океан на живота и всеки погрешен ход може да те запрати на дъното за нула време.
Ако вярвате в нещото, което правите, имате моята пълна подкрепа - правете го.
Ако не вярвате обаче ще си проличи, защото ще се опитате да убедите всички други, че е правилно.
И когато цинизма, скепсиса и критиката, против които винаги се изправяте с такава настървеност, ви ударят - знайте. Това не е предположението, че човекът отправил лошата гадна гледна точка знае по-добре от вас. Не. Това е просто загриженото патило, което гледа детето как ще се опари на котлона. Това е просто удавникът в океана на живота, който ви вижда, че сте стъпили на сал и сте си казали, че това е брега.

И повярвайте ми, като ви го казвам това нещо - ако ви види да лъжете другите удавници, че наистина това е суша - тогава е склонен да направи всичко възможно да ви бутне в океана. Защото има и луди, има и долни хора. А повечето не сте луди.



Диоген бе бате

Приказката за Песимистичния Гробар

Имало едно време един гробар, който бил голям песимист. Човекът ставал всяка сутрин с мисълта, че ще отиде на работа, където ще го посрещнат мъртвите. Ще зарови някой пресен мъртвец. Ще изрови някой преседял. Общо взето, понеже достатъчно се е занимавал с тази работа решил, че докато не умре ще има какво да работи, защото хората постоянно ще умират.
Като се прибирал от работа си мислил как му било писнало от мъртъвци, лягал да спи, сънувал мъртъвци. За капак на всичко изглеждал като мъртвец.
От време на време висял в кръчмата, питали го някакви познати какво правил цял ден и той им говорил за мъртъвци.
Той бил песимист, човекът, какво да се прави и като повечето песимисти бил честен. То песимистите често са честни и честните са често песимисти.
Та седял си една петъчна вечер в бара след тежка смяна на гробищата и си пиел. И някакви хора го питали какво става и той разправял колко била тежка смяната, колко било гадно всичко, щото ебаси, то петък вечер и те точно сега намерили да умират, гадните егоисти. Не могли като нормални хора да пукнат в понеделник, както си му е реда, ми трябвало да му развалят целия уикенд.
Та чул - недочул един оптимист, защото по баровете от време на време се вясват и оптимисти, видиш ли, та го доближил и му казал с леко неприятен и може би наставнически тон:

 - Знаеш ли, човек, ти си ебати песимиста!

Гробарят го погледнал недоверчиво и несериозно, врътнал си ракията и го потупал по рамото с тъжна усмивка на лицето и с цялата сигурност на света:

 - Какво да се прави, брато? Ако знаеше колко оптимисти съм погребал...

Аз съм българче

Тъжно ми е да гледам преса, която отразява фейсбук статуси и кръчмарски диспути. Тъжно ми е да виждам книги по книжарниците и да гледам сценаристи, получили признание на малкия и големия екран заради политкоректната утайка на рециклираното с векове най-общоприето понятие за "народно творчество". Тъжно ми е т. нар. ни образование да се крепи на същите безтегловни и безпринципни принципи на този манталитет да минеш между капките без да се минеш. Тъжно ми е идеята ни за успялост да лежи под тиранията на отдавна изтъркалата се и пропита с кръв и гнилоч валутна стойност. Тъжно ми е да гледам родители как се оплакват, че История Славянобългарска отпада от учебната програма на децата им, без да признават, че никога не биха отделили времето, дори и да го имаха, да кажат на детето си кой е Паисий Хилендарски. И мразя да оправдавам тази своя тъга. Мразя да ми се вади с ченгел от устата защо аз ги мисля тези неща, защо ги казвам и мразя да се суфлира непрестанно общоприетата догматична незаинтересованост от каквато и да е нищожна форма на интелектуален напредък. Мразя претенциозната куха облицовка на това, което трябва да бъде пробутано на социума като ценност или съвкупност от ценности и мразя отказа на населението да приеме факта, че същият този въздух го дишат и хора, които предпочитат оръфаните дрипи, вместо да го пропиляват по мимолетни осмисляния на плоско съществуване.

Намразих Балканския въздух, намразих езика на Кирил и Методий, намразих неравноделните ни ритми, защото всичко е просто поредното културно наследство, с което да избършем гъзовете си преди центробежната сила да понесе рециклираното ни съществуване да се разлага във водите, от които едно бедно, необразовано, но въпреки това щастливо дете някъде, на другия край на планетата, може само да се надява, че някой ден ще пие.

Чувствам се виновен и невинен едновременно и емоцията "аз съм българче" вече съдържа в себе си за мен само "тъжно ми е" и "мразя".

Това ми е истинският проблем. Не е, че не си завърших Софийския. Не е, че не бачкам в колцентър. Не е, че не съм върл последовател на капитализма. Не е, че няма да гласувам. Истинският ми проблем е, че хората, които ме обграждат всеки ден, волно или не, ме учат само на тъга и омраза.

До Патриция от Плебей

Понеже и аз си имам блог, а под нейния коментарът ми чака одобрение.

"

"Сър Филип Антъни Хопкинс е уелски актьор." казва Уикипедия. Ако се поровите, госпожо ПР и Журналист, щото все пак предполагам, че можете да си правите проучванията, ще разберете и кога и за какво Английската кралица дава титлата "сър" на Антъни Хопкинс.
То се случва много след като актьорът получава признание в АМЕРИКА. В ХОЛИВУД. Това не е на английска територия, ако не ме лъжат елементарните ми познания по география. Той на практика е същият обект на тази ваша подигравка, който са и сънародниците ни, които не са могли да постигнат нищо такова в нашата държава и много малко са се опитвали и в някоя друга.
Какво правите Вие като журналист? Крепите тая държава? Как, ми е много любопитно, ако не Вие, то Вашите колеги? Какво точно успявате да направите Вие с ПР ми е много любопитно, тъй като признавам, може и да знам къде се намира Холивуд, но не знам с какво точно помагат връзките с обществеността на държавната ни икономика. Какво? 30 милиона за 20 трамвая? 2 милиона за една локва по средата на Витошка? Световно известни актьори, възползващи се от евтинията в киноцентър Бояна? Които, помежду другото, също заслужават една пиперлива забележка от Вас, задето не си ходят в Америките и Англиите да подпомагат тяхната си икономика, ми ни идват тука да ни тормозят специалистите, бачкащи на един подигравателен псевдохонорар.

Какво точно? С какво Вие, госпожо Патриция, сте изкарали тая държава от положението й, което на нас, простите господа и госпожи Плебеи, ни убягва? Какво?

И това, разбира се, е риторичен въпрос, аз не се интересувам от Вашата автобиография, аз просто споменавам, че поне като ще цитираме хора, които реално са допринесли за нечия икономика, би било доста ... уместно поне да имитираме минимално смирение относно нашите особи.

Защото все пак този пръст, който развявате срещу един общ знаменател от разреденото ни, разпръснато по света население (и то, смея да кажа, по принуда), не го развявате с по-малко критика, от тази, срещу която се изправяте в този свой текст.

Предварително се извинявам ако сте приела този коментар като лична нападка. Аз не Ви познавам, че да Ви нападам лично. Просто някак си думите Ви са склонни да бъдат повод аз да направя всичко възможно да се махна от това място без никакви угризения. И знам, че това не е толкова тежко изказване, но просто някак си се надявам правилната цел на това изказване да се долови поне леко.

До Патриция Кирилова
От Плебей Апов
:)

"

Профанчо в Царството на Ерудитите

" ' Класика ' . Това, което всеки препоръчва, но никой не чете" - Някой си там писател (да не издаваме кой е)

Всеки ден ги виждате тези хора. Фенове на класиката. Фенове, които ще се заклеймят начетени. Грамотни. Образовани. Интелегентни. Тези, които ще ги гледате как оглеждат книжарниците и се усмихват. Романтиците. Тия, които ходят по Витошка и сякаш Джон Ленън точно тях си е представял, като е пял, че не е единственият мечтател на тоя свят.

Те са навсякъде. Имах един съученик, на него няма да му споменавам името, да речем, че се казваше "Профанчо". Така му викал баща му постоянно, но той самият не знаел какво значи тази дума. "Профан". Разбирате ли, той не четеше. Не беше това, което някой адекватен човек би нарекъл "интелигентен". Нямаше дар слово. Не разбираше много. И колкото повече се обкръжавам с тези толкова способни в отсяването на обемни количества писменост, толкова повече си припомням Профанчо. 

Докато всеки редовно пропагандира невероятната си начетеност и ориентираност в световната култура, Профанчо просто се хилеше когато знаеше, че е смешно и гледаше тъжно когато знаеше, че не е. Докато всеки от тези тъй ерудирани сладкодумци издишваха поезия с всеки свои дъх и в изрядните им, снежнобели зъби човек можеше да види отговорите на абсолютно всички въпроси, дори и незададените, написани черно на бяло, или на пергаментово отлежало, Профанчо просто гледаше празно в една точка и се възхищаваше на стените в даскалото. Понякога на пода. Понякога даже на тавана. 

За всяка една надменна, нахална, нагла, безочлива и свръхпретенциозна проява от страна на начетения каймак на това мое любимо столично общество, Профанчо се е хилил поне веднъж по най-дрезгавия си начин и е казвал "Не знам, аз не разбирам".

Идеята би била пределно ясна за хората, които четат тези редове, но аз вече се съмнявам в хората, които четат. Дори не е това. Аз просто се съмнявам. И то най-вече в хората. Тези прекрасни, интелигентни хора толкова много са чели за характер, за морал, за поведение, за чест и други такива работи и се държат като най-безцеремонните фъшкии на планетата. Фанали дедо Боже за уя и само шото знаят Талев, ма не и Мамалев и изведнъж това им дава право постоянно да ти напомнят по най-нахални начини те колко по-читава стока от теб са. А Профанчо? Профанчо, за четирите години, в които учих с него, говорих си с него и го наблюдавах с чисто психологическо любопитство, като че ли никога нямаше намерението в общуването си с хората да ги омаловажава по какъвто и да е начин и да се опитва подмолно и безгръбначно да посяга към нечие достойнство.

Тази еклектика е неописуема и някак си ми се струва, че е описвана в онова, писаното за мишките и хората. Ма какво пък аз разбирам от Джон Стайнбек? Аз знам само Джон Малкович. Просто имам странното чувство, че Профанчо, с половината мозък имаше сърце десет пъти по-голямо от всичките чели и препрочели Мечо Пух, но като им кажеш за "Милн" и мигат на заето; от ония, дето винаги си спомнят, че са чели Форест Гъмп и било много хубаво, ма ех, било много отдавна и видиш ли не си спомнят много от книгата; ония дето постоянно си гонят сянката и се чудят как да я заковат, че на тях да им е угодно; ония дето в хиляди томове могат да гонят прозрението, но да не го забележат когато ги удари по главата през детската анимация, която са гледали като деца, в която им се е казало "Погледни отвъд това, което виждаш".

Тези хора, които винаги ще ти казват да четеш между редовете. За тях можеш винаги да си сигурен, че не го правят. Още в Библията е писано, че човек обвинява в грешки най-вече когато не осъзнава своите. Но се хванали Ерудитите да я четат тая ми ти Библия и гледай какво станало. Начетените. Дори сега си представям адаша. Моят адаш - непризнат български автор, бъхти зад касата на книжарницата, в която работи и му влизат некви такива кретени и гледат кориците. И му задават въпроси и когато той отговори ентусиазирано за да ги упъти и да им препоръча нещо, което може би ще им хареса, те просто да махнат с ръка и да си вземат Пратчета, Роулинга и Брауна. Те затова са дошли. И си представям - какво ли ще е невероятно чудо ако влезе в тая книжарница Профанчо? Колко ли достойно ще се държи с всичката си липса на знание и начетеност? 

 - Прочетох ги класиците в тая болница. - каза ми веднъж един художник. - Изгълтах ги, не излизах от нас, четох още, четох, четох и накрая реших да изляза навън. И кво? Излизам след няколко месеца брутална изолация, след като съм изчел всякаква литература и съм свършил според мене такава сериозна работа, която да допринесе за човешкия прогрес. Разбрал съм всичко, което е предадено в тези томове. И кво видях? Хората са същите безмозъчни роботи, каквито бяха преди месеци, когато се отделих от тях. Същите безизразни трупове, които си влачат месата по тротоарите и чакат някой да ги шибне по главата и да им каже, че е крайно време да се стегнат. Ей така, ПЛЕС! Живни... И се питам за чий хуй го правих тва? 

А Профанчо през това време не е чел нито една книга през живота си и винаги ще го помня. Докато тия Ерудити, дето са плъзнали навсякъде... тях не можеш да ги запомниш. Усмивките им еднакви, в очите им същите мисли, в ръцете им същите корици. Като че ли не отиват в книжарницата да свалят книга от рафта, а те да се закачат на него и да си висят там и да ви казват колко са по-умни от всички останали.

"Това е положението" - К. В.
"Тъпо-мъпо." - Н. Н.

Често задавани въпроси към Диоген бе Бате

Често задавани въпроси

към Диоген бе Бате

1. Кога ще запишеш албум?

Разходите около записването на един качествен албум, защото преди всичко, претенциите около издаването на албум са заради качество, са неописуемо големи. Прекалено наскоро се сдобих с читава китара, нямам оборудване и нямам място за запис, а за да наема ще ми трябват пари. Пари, с които аз не разполагам, предвид много фактори, които няма смисъл да се коментират. Четири песни са вече записани благодарение на един твърде щедър веган на име Боян. Ползвахме негово място, записвахме с негово оборудване и той си играеше по записите, колкото му позволи времето, да ги обработи. Това дори не се случи с негов микрофон. Дълго време писах на много художници с молбата да ми направят обложка, нито един не успя да се отзове на молбата, въпреки че на един даже платих. Накрая сам си нарисувах обложката, но докато нямам пари за по-съществената част около албума - ще си стоите на гадните ми записи в YouTube. Разбира се, има различни начини да се налеят пари в издаването на албум. Един от тях според много от вас е да се правят концерти, което ни води на втория въпрос.

2. Кога ще ни свириш пак?

Много любим мой въпрос. Задаваше се още докато Уикеда свиреха на Цвете за Гошо. Тогава имах изяви в определени заведения, на които идваха само родителите ми. Те винаги са присъствали. "Колеги" ме обвиняваха, че не се "рекламирам" добре и затова няма как да ми идват хора на изявите. В последствие когато имах ниска посещаемост, почнах да разчитам на съратници в зараждащата се блус сцена в София по това време и когато максималната ми посещаемост беше 10 човека, когато още имаше "Блус бар на Гошо" на улица Георги Минчев, Гери от Ша Ша ми е била част от публиката. Тя беше първата от "колегите", които хем не ми е давала акъл как да се "рекламирам", хем е решила да ми дойде веднъж на участие. Кръпката не коментирам, той ме въведе в тази сцена, той е един от малкото хора, които дават възможност за такава изява, без него нищо нямаше да мога да направя нищо от това, което съм направил досега. А това, което съм направил досега е? - Успявах да си платя сметката за телефона. И то от време на време. Толкова за финансирането на албум чрез изяви. И все пак хората разбраха за моите изяви, сдобих се с много сериозна фен база и никой не би се надявал на по-яки фенове от моите, за което адски много им благодаря. Обаче тук идва една друга подробност - заведенията се напълниха. Музикантите разбраха, че има поле за изява и кой да ги вини, че се възползват от това нещо, особено като са по-добри и опитни музиканти от мен. За мен време не остава и не претендирам. Не искам да се натрапвам като солов изпълнител при положение, че има толкова яки групи в столицата в момента, за които си заслужава много повече да се отдели време. Което води до третия въпрос:

3. Как ти се казва групата?

Група нямам. Много проекти се бяха породили, случиха се и заминаха. Най-успелия проект (защото думата "проект" е мноо фънки да се ползва в такива неуспешни начинания) се казва "Motel TV". Започнат от текущия соло китарист на групата "Не Всички Деца са Индиго" и барабаниста на групата "Импейд" (който ебе по три часа). В последствие барабанистът се връща в "Импейд" и потърсихме нови барабанист и басист. Басистът ни сега е текущият басист на групата "Ню Анс", а барабанистът е пианист на някакви други проекти, които от малкото снимки, които съм виждал в интернет, са от еврейско естество. Съответно двамата са прекалено заети и под светлините на прожекторите, така че не бихме ги карали да помогнат със съживяването на проекта, особено след като и самият соло китарист блесна в БНТ като писател и за известно време репортер. Аз, междувременно, блеснах като "Денис Попов" във вестник Преса преди да фалира и като "Денис Алов", преводач в издателство "Плеяда". 

4. Защо си такъв негативист? 

"Важното е да сме живи и здрави. 

Останалото нека забравим."

 - Уикеда, "Тинтява 6"

5. А бе, ти от Мусагеница ли си?

По принцип да. Не знам обаче откъде сте се сдобили с тая информация, гледам да не издавам тази подробност за себе си, но е и все тая, щото Мусагеница е моето детство. Вече е неколкократно изнасилено и разфасовано. 

6. Ти комунист ли си?

"Изкуството принадлежи на народа" - Ленин
"Аз съм морж" - Ленън

Двамата не трябва да се бъркат. Макар че единият се е надявал на свят без буржоазия, а другият - на свят без притежания. И двамата са будали. 

За всеки друг въпрос си отговорете сами на този адрес:
 

https://www.youtube.com/user/snoookie456

Щом е българин, значи е чист човек...

Докато чета за извратените мюсюлмани и как трябва да ги бием и да ги гоним, се сещам, че едно момче от квартала, което не познавам лично, бяхме разбрали преди години, че си ебе кучето.

Ма той е българин, така че не се брои...

И като чуя, че трябва да гоним гадните турци си спомням за наркоманите на народен. Или тия на Витошка, дето само се ежат и скачат на бой. И кретените в Люлин дето ти вадят нож. И "истинските македонци" дето се точат на столичанки в по-малките градове, и "истинските калайджии" дето си търсят нещо да се оженят, че сегашните им жени са вече гадни и дебели. И тия, дето седят по селата, бият се с тигани по главата и си устройват кръвосмешения. И тия под прозорците на мои приятели, които минават с БМВ-тата и се стрелят. И хлапетата, които ограбват и убиват пенсионери за по 10-15 кинта. И наркоманите по Черноморието. И тези, които се ножат в Студентски, щото някой им е погледнал приятелката. Или тия дето пребиват 3 годишни дечица до сътресение. Или тия дето пребиват старци в Борисовата. И поповете в манастирите, дето се гаврят с тялото ти ако ти е притрябвал подслон. 

Но те не са лоши хора, нали? Те са българи. Ако бяха турци, да ги изгоним някак си, ама като не са... нека си стоят тука да ни славят великия народ.

И си мисля за бащите, с които мои набори са се занимавали, защото са наричали дъщерите си, техните приятелки, курви и са се появявали със посинени очи. И като ги питаш какво се е случило, те да са ти казали "Ти не разбираш, то е нормално това". И си мисля за тези, които се поливат с боя, или с киселина, и се газят по улиците, и се заплашват по улиците, и се изнасилват, и се стрелят, и се колят, и се ограбват, и се разфасоват един друг, и си хвърлят крайниците по кофите, да ги гледат децата ни, и издевателстват един с друг до такава степен, че да те е страх като излезеш на улицата да погледнеш някого в очите.

Ама защо да те е страх да го погледнеш в очите? Нали е българин? Нали не е турчин? Щом е българин, значи е чист човек...

Не е ли хубаво когато Слънцето грее?

 - Какво? - казвам и всичко затъмнява.
Слънцето грее.
Не е ли хубаво когато Слънцето грее?

****

Звъни ми телефона. Вечер е, аз съм у нас, намирам се в някакъв апартамент на третия или четвъртия етаж. Не знам къде съм. Гледам през балкона. Някаква руса жена стои срещу моя блок, на нейния балкон и си говори с мой съсед. Гледа ме от време на време и се усмихва, преди да продължи да си говори.
Вдигам телефона:

 - Ало?
 - Ало, брат, събираме се в нас, ще дойдеш ли до квартала?
 - Да, ок, тръгвам.

Почвам да се стягам и отнякъде чувам женски глас да казва "Тръгва". Стряскам се за момент, но решавам да не обърна внимание. След малко пак звъни телефона. Спомням си, че нещо странно се е случило наскоро. Видях подобна жена някъде. На улицата.

На тротоара на улица, на която не помня някога преди това да съм бил. Искаше ми телефона за нещо. Раздаваше някакви флаери. На флаера пишеше нещо за края на света. Аз го взех и й дадох телефона. Тя ми намигна и ми каза "Направи правилния избор".

Вдигам телефона:

 - Ало?
 - Ало да, аре, ти няма ли да идваш вече, какво се случва?
 - Ей са тръгвам ма, гаджето ти вече ми звънна.
 - Кое гадже?

Почва друг глас да ми говори по телефона:

 - Какво става, защо ми звъниш, всичко наред ли е?
 - Не съм ти звънял, не знам за какво говориш.

Трети глас, вече се притеснявам:
 - Ало, а бе ти откъде ми имаш номера?
 - Не знам, човек, в момента говоря със съвсем други хора.

Четвърти, стар женски глас:
 - Всичките ти приятели те чакат тука вече, защо не си тръгнал?

Затварям. Пак съм на балкона и русата жена, която ми е адски позната от този тротоар, сега пак ме гледа. Усмихвам й се от неловкост. Тя също се усмихва. След малко се навежда към съседа и казва:

 - Идеята е, че в момента му звънят произволни хора по телефона. Сега е паникьосан.

Смее се. Трябва да тръгвам. Рано сутрин е. Преди да изгрее слънце. Не знам накъде ходя, но вървя. По пътя намирам русата жена. Хващам я за лакътя и я дърпам някъде, тя си изпуска флаерите. По някаква причина, в тези малки часове, улиците са оживени, препълнени с хора.

 - Какво ми причини, защо изобщо го правиш, каква ти е схемата?

Тя се стряска, но остава уверена:

 - Ти трябва да си там. Какво правиш на улицата още? Разбра се с приятелите си, отивай натам.

По едно време русата жена поглежда към небето и изпуска малкото останали в едната ръка флаери, на които пише "Краят на Света". Поглежда към мен и й се насълзяват очите:

 - Отивай. Приятелите ти те чакат. Там ще те посрещнат.

Зад нея, зад бордюра с флаерите, стои една ниска, стара, чернокожа жена със сини устни. На инвалидна количка. Хваща ме и ме води в подземията. Проговаря с гласа на жената, която ми звънна:

 - Ела, момче, това е пряк път.

Какъв пряк път, накъде отиваме? Какво се случва? Мисля си, че се случва нещо ужасно плашещо, реално и неизбежно. Докато го мисля, тя ме поглежда сериозно и ми казва:

 - Правилно си мислиш.

****

Стигаме до нещо като болнично помещение с гадни, тъмножълти светлини. Всички са насядали по пейките, а там където би трябвало да има кабинети, има маси, пълни с хора, които седят и се оглеждат, говорят помежду си и се питат къде по дяволите са се дянали. Вляво от коридорчето, по което след малко ще тръгнем с жената в инвалидната количка, са масите. Вдясно - пейзаж на полутъмното кръгово на четвърти километър. Личи си, че скоро слънцето ще изгрее.

Тръгваме и тя проговаря:

 - Вашата маса е третата поред. Всички са се събрали там и само тебе чакат. Вие трябва да видите какво ще се случи.

 - За какво е цялата тая работа? - питам аз.

 - Ще видиш, момче. Мога само да ти кажа, че телефонните разговори бяха истина. Не си ги представяш. Всичко ще ти се изясни. Усмихни се. След малко ще изгрее слънцето.

Стигаме до масата и там са всичките, Б току що е пристигнал от другата страна на коридора, без да сме се чували с него. Прегръщаме се и отдъхваме. Жената в инвалидната количка се усмихва и се понася надолу по коридора, към другите маси.

 - Леле, братле, изкарах си акъла, някой ми звънна по телефона и каза, че ме чакате. Викам си "Ебиии му мамата, кво се случва".

 - И аз не знам, брат, ама майка ти са сяда на тая маса.

 - Копеле, не мога, дай поне да кажем здрасти.

На масата са всички. И, М, МК, МА, МЛ, всички. Сядаме с Б и и майка му е там. Тя се усмихва и го гали по главата:

 - Ей, мамин, добре ли си?

 - Мамо, кво става?

 - Не знам, аз нещо вдигнах температура и по едно време си помислих, че съм бегала. Ама сега съм тука. Отивам да видя дали баща ти не е тук.

 - Ма за какво сме тук, как стигнахме дотук?

 - Знам колкото и ти, Б. Айде, заедно сте, ще се намерим.

Усмихва се и тръгва. Тази усмивка не вещаеше нищо добро. Седя до Б и почвам да спекулирам над случилото се.

 - И на вас ли ви звъняха? На мен ми звъняха. Даже някои от гласовете бяха вашите.

Б отвръща, докато всички други си говорят помежду си и като че ли не ни забелязват:

 - Оф бате, не знам, ама тва не е на добре. И тъмнината ме плаши, добре, че поне след малко ще изгрее слънцето.

Поглеждаме навън, всичко става по-светло. Четвърти километър добива цвят. Светлината се увеличава. Почва паниката. Всички млъкват в болничното помещение, светлините угасват, навън става все по-светло и по-светло. Тишина. Но не за дълго. Звук, заглушаващ всички предишни звуци в живота ми пори тишината. Чува се ужасна комбинация от свистене, горене и препускане през атмосферата. За момент пейзажът навън затъмнява, после пак се осветява. Следва гръм. Голям, разтърсващ, невиждан гръм. Нещо се удря в моста. Четвърти километър пак губи цвета си. Вдига се прах. Почва вълната. Вълната е от черно. Всичко почва да става черно. Усещам само Б до себе си. Обръщам се към хората на масата. Вече ги няма. Има само черно.

 - Какво? - казвам и всичко затъмнява.

****

Събуждам се. Е е тръгнала на зъболекар, Т спи на леглото в стаята.
Сърцето ми ще изскочи от гърдите ми. Поредна нощ, в която сънувам някакъв неописуем кошмар. Невъобразим. Не знам как ми идват на акъла тия сънища, но последните дни успяват да ме разтърсят до основи. Да ме изкарат от релси.
9 часа. Сутрин е.
Слънцето грее.
Не е ли хубаво когато Слънцето грее?

Нямаме ли съвест?

За пореден път, един от многобройните пъти през целия ми, концентриран в тези отношения, скромен живот, ще задам този толкова важен според мен и безкрайно незначителен за вас въпрос към всички раси, прослойки, религии, убеждения, сексуални и хранителни навици, вкусове и безвкусици... Нямаме ли съвест?

За пореден път в нищожното си съществуване на този полуостров аз си сипвам кафе, пускам си Майлс Дейвис и изпитвам неописуемото желание да причинявам ядрени взривове с натискането на копче от клавиатурата, да задействам ракети с всяка буква от прозаичните си размисли и да валят чукове, изстреляни от единиците и нулите, които гневно и самонадеяно изстрелвам в пространството.

Майлс Дейвис, този прекрасен левент, който се отказва от образованието и решава да пробие без да бъде промит от елита. Човек, чиито песни са легенедарни и се свирят от адски добри музиканти в един блус бар на ъгъла на Раковски и Кирил и Методий, докато дипломиран в Америка български джаз китарист сваля някакъв червенокос избит електрон и когато му обяснявам "Слушай бе, джаз китаристе, свирят Майлс Дейвис" той да отговори с надменната си усмивка "Аз не се кефя на Майлс Дейвис, той свири в 3/4-ти.".

Преди това той вече се е качил на сцената и е включил евтиния метроном, който е тафил от даскала си по китара като е почнал на 14 години и го е вградил в крака си, за да каже на музикантите, които откъм години са десетилетия над него, а откъм опит - векове, "дайте нещо фънки", което преминава в електронен блус бектрак, който начинаещи китаристи да потърсят в youtube, за да пробват новопридобития посредством заплатата на мама и тате електрически скуайър комплект, защото вече им е писнало да свирят smoke on the water на старата Кремона, следователно няма никаква идея какво е фънк, но поне е успял да привлече мъртвия поглед на гореспоменатия червенокос избит електрон и сега се опитва да осребри чека за тъжния секс, който може или не може да предстои тази вечер и ще трае не по-дълго от по-кратките песни от албума Kind of Blue. Какво го ебе, че на сцената тече истински джаз? Все пак червенокоси избити електрони, мижащи по средата на втората си бира, са едно на милион, а всеки простак може да свири шибания Майлс Дейвис на сцена в някой блус бар, независимо от факта, че ще ми цъфнеш в някакво по-общоприето заведение да ми покажеш на айфона си колко 2000 лева си изкарал този месец от свирене, ама като ми дойдеш на безплатна сцена като ти кажа "Дай да правим hoochie coochie man, aма както Мъди Уотърс я прави", ти да седиш и да ми изкарваш джубокс кънтри вариант на тая песен, който си чул в някой холивудски филм от 80-тa.

Нямаме ли съвест, хора? Нямаме ли съвест, че да се появим в бара на художествената академия с Маршал усилвател и да си включим Гибсън Лес Пол, да се опитва да свири някой друг на него, докато хващаме микрофона и пеем иронично "Хип хопа ми... е мноо по-добър..."? И да кажем на човек, който се е появил с Орфей със струни, които не е имал пари да смени и са останали същите в продължение на 10 години, "Що за китарист си ако не уважаваш китарата си". И после, разбира се, да не искаме да свирим на Гибсън Лес Пол, щото тялото на тоя Орфей е на поне 30 години и вади тонове, много по-близки до ББ Кинг от този лъскав капитализиран вариант на една световна музикална легенда?

И да ми идват некви невръстни хора, които са научили скалите, използвани в испанската китара откакто съществува испанска китара и скалъпили първата неритмична нехармонична мелодия, да ми казват "Аз съм най-великият китарист, когото познавам, не че се хваля, просто всичко друго е посредствено и позьорско". Брат, това че си се сетил да пляскаш с ръце на фона на испански вокали не значи, че си велик китарист - още повече при положение, че не можеш да предвидиш пет адекватни тона за акомпанимент на пет клиширани акорда от посредствено-композирана песен.

Нямаме ли съвест, питам? Нямаме ли съвест, че да сме шибани полицаи и да виждаме уличен музикант, който се опитва да допринесе за културното обогатяване на една маса минувачи, които нямат елементарното възпитание да гледат къде ходят, пък камо ли да чуят това, което се случва около тях и има повече стойност от тротоарните ценности на един хилядолетен народ без държава, и да му разглобим шибания инструмент, да се съберем 12 куки около него и да го заплашим с такава глоба, дето като брой левове е задминала количеството на мозъчни клетки, които обитават всичките им 12 кратуни още в първата си цифра?

Нямаме ли съвест, че да се появим напоени с евтина купешка ракия като меценати в заведение в центъра на София и да зяем кога зашумили шумите срещу човек, който вече два часа изпълнява на шепа хора авторски репертоар и после да го потупаме надменно по рамото и да му кажем, че нищо не прави с живота си ако не може да издрънка едно айде яно, айде душо за съвременния български необразован еквивалент на столичен патриций? Да сме псевдобуржоазни фъшкии, които заемат тротоар с разплутата си неподвижност и заемат три пресечки радиус с невменяемото си извинение за аристокрация?

Нямаме ли съвест?
Аз със сигурност нямам.
Да опявам на хора без детство, за своето изгубено и да губя цял албум на Майлс Дейвис, да го пропилявам по мисли за някаква свръхреалност, само защото искам да отбия малко време преди да се хвана на работа. Работа, която няма нищо общо с това, което искам да набия в кратуните на тая човекоподобна сган, към която съм причислен без някой да ме пита. Нямам съвест задето не мога да отделя време за художник, който ми е подарил своя картина и да го сравнявам с някакви други избити електрони, които също жадуват за моето присъствие, което като че ли е толкова ценно. Нямам съвест да ям от храната на приятелката си, защото върша работа, за която евентуално ще ми платят някога, само и единствено защото съм решил, че ще ставам музикант и интересите ми ще бъдат категорично против каквато и да е съществена монетизация. Аз нямам съвест в този свят и още по-лошото е, че няма и кой да ме обвини. Няма и кой да ме порицае. Няма кой да ме посочи с мазните си кебапчета, които нарича пръсти и да изкрещи пред целия свят "Този човек няма съвест". Защото никой от нас вече няма. Ние нямаме съвест. Ние се носим празни, сиви и безразлични към това, което се случва с нас и около нас. Не оставяме нищо и не приемаме нищо. Целият ни живот е плюнка в пустинята.

Нямам съвест да пиша песните, които пиша. Те са грозни, незначителни и несъществени. Аз не вярвам в тях. Не вярвам в причините, които са родили тези песни. Не вярвам, че имам право изобщо да отправям посланията, които ми се иска да отправя. Не вярвам, че някога съм намирал или че някога ще намеря думите, които искам да изкажа, за да има една минимална вероятност аз да въведа промяна в тази константна нереалистична реалност.

Само на едно нещо се надявам - не ходете по моите стъпки, но и не ме упреквайте, че оставям следите си в тази посока, защото нито един от нас няма достатъчно съвест, че да каже кой е правилният подход към живота. Дори и някой да го е открил, той не би го пропилял в приказки "ето така се прави".

Ние нямаме съвест. Дори тези от нас, които са открили нещо приблизително адекватно и едва сравнимо с недостижимата идея за съвестна постъпка, не могат да кажат, че имат съвест, защото цената, която са платили за тези свои познания и виждания, е самият антипод на всичко човешко, добронамерено и като цяло свързано по какъвто и да е начин с чистотата на човешката душа, ако изобщо съществува такова нещо.

Дотук стигат моите прозаични размисли всеки път. Дотам се простира словесната ми "изобретателност". До края на един джаз албум и до простичкото прозрение, че съвестта едва ли някога ще бъде открита.

Dig?

...и хуморът бавно прерастваше в ирония.

"Но вие просто не разбирате, оставете ми поне хумора. Хумора, сещате се, онова, което осмисля живота, онова, което Георги Парцалев е живял, за да преодолее мизантропията си, въпреки че така и не успява. Онова, което е избило типичния суров британски скепсис от имиджа на Чарли Чаплин. Онова, което Робин Уилиамс притежава за да не разберат хората, че е склонен да се обеси. Него... хумора... оставете ми го поне него, дори понякога да не го разбирате. Нито съм Парцалев, нито Чаплин, нито Уилиамс, моят хумор не е забавен, но е мой. Мой си е. Дайте ми да си го имам. Не ме санкционирайте и затова.
Цяла страна ме гледа обвинително, че живея на неин гръб, като че ли аз искам много или тя има какво да предложи. Няма пари в моя свят, парите никога не съм ги искал, а вие ги давате с отвращение и злоба и за сметка на паричния недоимък, има подслон. Навсякъде има подслон. Но, уви, човек откри камъка, и дървото, и стъклото, и плексигласа, и поливинилхлорида и си каза, че с това нещо ще подобри живота на човека, и качеството на този живот наистина беше подобрено, но накрая човекът надмина себе си и откри приватизацията. И монетизацията. И капитализацията. И преоткри мита за Едип като психологическия комплекс на всеки съвременен човек да си ебе майката отвсякъде. ОТВСЯКЪДЕ.
Ето - звучи апокалиптично, но ме кара от време на време да се смея, само ако вие ми позволите. Оставете го това чувство - то ми остана. Имах време, помня, когато се смях на неща, които реално бяха смешни, а не тъжни. Но малко по малко смешното избледня. Смешното беше неизлечимо болно. Необратима зараза го беше покосила още в зародиш и то трябваше да израсте в дегенеративната си болест, наречена реалност, която бавно изсмукваше като паразит неговото съществуване и се вкопчваше към всеки човек, дръзнал да погледне какво, аджеба, е смешно тук. И нищо не е. Освен за кривите и извратените като мен, които винаги го поглеждат от перспективата на противоречието. За тези хора всичко е смешно, но винаги плачат, и то сухи сълзи.
Нали знаете едно куче като го разходиш да си маркира територията и си изпикае малкото мехурче по всички дървета, но изведнъж вижда някаква прелестна породиста кучка и решава да се направи на дръж ми шапката, вдига крак и почва да си вади от оная работа, уж за да се покаже къв е кучкар и да си маркира територията... ама седи с вдигнат крак, трепери и чуваш как от оная му работа свисти въздух.

Ей така плачем ние, хората, на които им е останал само хумора, но всеки се опитва да го вземе. Плачем без сълзи. Плачем като в пикочна инфекция. Една-две сълзи усещаш, че се задават със страшен напън от дълбините на душата ти и стигат до гърдите ти, където някакво чуждо тяло се е населило в сърцето ти и спира тези сълзи, да не могат да преминат и да натежат, за да паднат в червото ти и да образуват язва. И скърцаш със зъби и ти избива вена на челото, защото през цялото това време ти се гърчиш на тротоара и се питаш ' Как се озовах тука? Аз просто обичам да се смея...'.

И не ти е до смях. На никой не му е. Затова и се опитват да ти го отнемат. Единственото нещо ... хумора. Защото смехът е здраве и хуморът е живот. И когато мъртвата маса види един зъб от тая усмивка, иска да го избие. Иска никога да не се е появявал. От завист, от злоба... от скука. От его. ' Аз съм нещастен, къв е тоя, че да се смее ' .

Но защо сте нещастни, хора, нали всичко си дадох? Нямах пари, но колкото да имам - дал съм ги. Само от хумора имах предостатъчно и пак всичко дадох. И не... само него не щете. Всичко друго ще го вземете, ще ми вземете парите, дрехите, имотите, гащите ще ми свиете, обувките ще ми ги откраднете, ще ги пробвате, ще са ви тесни или широки и ще ги изхвърлите, и хумора ще го вземете, ще му се ядосате и ще си го изчегъртате от подметката, след като сте го настъпили. Ще ми се изплюете на хумора, нищо добро няма да излезе от вашите намерения, защото злобата е рикошет, а таоизмът е противоречивата философия на един човек с воля, който се е сетил да се отрече от нея.

Прозрял е с хумора си един мъдрец преди 2000 и нещо години, че имаме мозък, който да събира всякакви ненужни знания и единственото важно - че знание няма. И крака, които да обходят всевъзможни пътища, само за да могат очите да видят, че има един път. И сетива, с които да усетят, че има толкова много природа и докато я усещат като чуждо тяло върху своето, някак си да прозрат хумора в това, че всъщност единственото чуждо тяло е това, което възприема всичко около себе си за чуждо. Това е животът и той има хумор, но с възрастта отлежава, става по-кисел, като тръгнеш да го отпиваш ти люти на очите и ти пари на небцето, настръхваш, сърцето ти прескача и ти го наричаш с друго име... ирония. А иронията е хаплива и всеки я има, но никой не я обича. Не защото е лоша, а защото е мъдра и те кара да се чувстваш незначителен. И решаваш да я изгониш. Да я направиш изгнаник и като я видиш по улицата да кажеш ' Ааа не... не на мене тия... аз заслужавам повече '.

Но вие просто не разбирате, оставете ми поне хумора, на мен ми стига. Него всички го имаме и никой не го ще. Поне моя не го пипайте. Моля ви! Какво е направил моя хумор, че да ви попречи?"

* * * * *

Този монолог водеше един клоун на улицата.
Никой не го слушаше.
Всички му се мръщеха и го избягваха...
... и хуморът бавно прерастваше в ирония.

Само знае да зяе

 - Ти трябва само това да запомниш - човека само знае да зяе.

Седях на централен площад... някъде. Навсякъде около мене се носеха ужасни звуци, някакви стържения, флексове, викове, на различни езици. Шум от трамвай, каране, бой. Псуване от полицаи, една бабичка не чува на магазина да си вземе рестото, тропане на токчета. И по средата на тоя централен площад някъде... седях. Исках да си затворя очите и да се пренеса някъде другаде, бях нервен, щото понякога верно, че има нерви, ама понякога има и нерви! И тоя път бяха нерви, изтощителни, и нямах силата просто да стана и да почна да ходя. Исках просто да затворя очи и да се телепортирам на по-спокойно място. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Усетих други звуци. Птици, шумолене на листа. Усетих слънцето по лицето си. И после сянка.

***

Когато отворих очи, вече се намирах в едно черно безкрайно пространство и под краката ми имаше червен килим. Червеният килим блестеше в черното нищо и водеше по прав път до един голям мозък, за който имаше входна врата с около моя ръст. 

 - ДОБЪР ДЕН - чу се дълбок, сравнително познат глас.

 - добър ден - отвърнаха хорово още познати гласове.

Аз мълчах и се оглеждах. Зачудих се откъде идват тия гласове.

 - Ееее добър ден де, аман начи... - промърмори някакъв по-стар, също толкова познат глас.

 - Така де, добър ден, извинете. Да тръгна ли? - попитах, осъзнавайки, че се очаква мен да спазвам някакъв етикет. Осъзнах, че държа папка с някакви листа вътре. По някаква причина знаех, че са 16. Бях костюмиран и имах лъскави официални черни обувки. 

 - Еми ти как мислиш - дочу се глас на 10 годишно момче.

Отидох, походих, застанах пред вратата. На вратата пишеше "почукай". Почуках. Надписът се смени на "3 пъти". Почуках още 3 пъти. Надписът се смени "Това бяха 4 пъти, пробвай пак" и излезна една нула. 1,2,3. Всички гласове, пак хорово:

 - ВЛЕЗ!

и почнаха един с друг да заговорничат:

 - обувките бе, кажете му

 - ЧАКАЙ, МОЖЕ ДА СЕ СЕТИ, НЕ Е ИДИОТ

 - Ееее ама начи ще може ли да не си играем на догадки...? 

Разбирайки намека, свалих своите обувки и ги оставих встрани преди да влезна през вратата. Погледнах нагоре все едно чаках одобрение. Тишина. Влезнах през вратата, затворих я зад себе си и имаше ключ. Нещо ми казваше, че трябва да врътна ключа два пъти.

 - Ама разбира се, начи, то тва аз ти го казвам - каза дъртия глас без въобще да съм казал каквото и да било.

 - ЕМИ ТО ВИДИШ ЛИ НЯМА НУЖДА ДА ГО КАЗВАШ, НИЕ ГОВОРИМ - обади се друг преди третия да довърши.
 - и изхвърляш ключа след тебе в онова кошче в краката, ама ти си знаеш.

Откъде знаех? Извадих ключа и го метнах в кошчето. Кошчето се запали. Изплаших се и отскочих назад.

 - ОЛЕЛЕ КАКВА ИЗНЕНАДА, НАПРАВО СИ ШОКИРАН - саркастично и хорово отговориха гласовете.

Вътре в мозъка беше тъмно. Почнах да търся някакъв ключ, сляпо опипвайки по стените, но никакъв ключ не намирах. Бавно, но славно се увеличаваха груповите кикоти на гласовете и по едно време нещо като слаба сребърна светлина се появи в средата на помещението, в което се намирах, която огряваше една връв, падаща от тавана, която ту се спускаше, ту се връщаше обратно. Аз тръгнах към нея, пресегнах се нагоре и тя се уви около ръката ми като змия. Дръпнах ръката си надолу, помещението светна колкото да не е без хич и връвчицата като змия се засука нагоре. Помещението беше огромно и изведнъж почнаха да щъкат хиляди пощальони с колички, като тези от филмите, по затворите, като разнасят книги из килиите. И тия пощальони, в униформите си, носят мрачно сума ти пакети в тези колички и ги складират и разместват из сума ти рафтове. Беше като библиотека. Навсякъде рафтове с книги. Видях един от пощальоните да спира количката близо до мен и да се оглежда по рафтовете. Търсеше място за пакета. Побута някакви книги, пъхна пакета между тях и хартиената му опаковка се запали без да вреди на книгите. Под обгорените хвърчащи хартийки остана още една книжна корица. Това правеха всичките пощальони, което ме изумяваше. Всички просто вдигаха една книга от един рафт и го преразпределяха в друг. Вдигат книгата, тя магически се опакова, стигат три рафта в съседство и я слагат между други две, където магически се разопакова.

Стигнах до един рафт, на него беше написано с големи скучни букви "СЪНИЩА". Един пощальон беше дошъл от рафта "СПОМЕНИ" и беше поставил книга, после се запъти пак натам. Аз понечих да ги разгледам и вдигнах точно най-прясната. Отворих книгата, вътре имаше една страница. На страницата пише:

"... Седим си ние на дивия плаж и се забавляваме около него и той продължава да свири на китара и да крещи към морето ' ТЪПАЧКА, ТЪПАЧКА, ДА СЪМ СИ МАХАЛ ЛИЦЕТО, АЗ?!? МОЕТО ЛИЦЕ?!?? ДЕТО МАМА МИ ГО Е ДАЛА?!?! '. Ние лежим по пясъка, слушаме го заедно с фона от морски вълни и се заливаме от смях. По едно време идва една групичка към нас и жената се приближава към нашата групичка със сума ти флаери в едната ръка. Прикляка, отделя флаер и го подава към него:

 - Здравей! Искаш ли да дойдеш на фестивала в Ъглен?
 - Фестивала в Ъглен? Извинете, вие знаете ли кой ще свири на фестивала в Ъглен?
 - Кой ще свири на фестивала в Ъглен?
 - АЗ, госпожо, АЗ ЩЕ СВИРЯ НА ФЕСТИВАЛА В ЪГЛЕН!

Още повече смях последва.  ' ТЪПАЧКА, ДА СЪМ БИЛ ДОШЪЛ НА ФЕСТИВАЛА В ЪГЛЕН, АЗ?!? НА МОЯ ФЕСТИВАЛ?!? ' продължи докато групичката се хилеше и вече ни загърбваше. Аз пиех от уискито и подшмърквах алергично..."

Затворих книгата и я оставих пак на мястото й, след което тръгнах да разглеждам някакви други четива и за моя погнуса видях пощальона да взима пакет от рафта "СЪНИЩА" и да тръгва към секцията "СПОМЕНИ". Спрях го:

 - Извинявай, какво правиш?

Той ме погледна, намръщи се и продължи да си бута количката.

 - Брат, защо го правиш това, какво съм ти направил, че така ми бъркаш библиотеката?!?
 - Твоята библиотека?!? - пощальонът се хвана за корема и почна да се хили - ТВОЯТА библиотека. Глупак такъв!

След неговия смях последваха и гласовете, които чувах, преди да влезна в мозъка.

 - ПРОСТИ МУ, ТОЙ Е ОЩЕ НОВ ТУК
 - "негова била библиотеката" все едно той я подрежда цял живот
 - Ама то, начи, цялото тва нещо хваща мухъл заради него и ни се сърди, че го така поразчистваме от време на време...

Аз бях стъписан и не ми се живееше. Какво става, защо така правят? Объркват всичко.

 - ТИ СИ ОБЪРКАНИЯ, МОМЧЕ
 - не може на нас да ни казваш какво ти си видял
 - Еми то , начи, ние сме го видели всъщност, не ти, така че ше може ли малко по-сериозно...

Ма какво става? Какво значи това, аз съм го видял. То е сън, а не беше сън. Беше истина. Помня го този плаж, тези хора, тези флаери, морските вълни...

 - О ВИЖТЕ ГО, МОЛЯ ВИ СЕ, ТОЙ ПОМНИ
 - да бе откога хората помнят самички
 - Еми то начи, ние, като мозък, да си ходим, явно не сме му нужни...

Ма не е това бе, мамка му мръсна, то не е сън.

 - ВИЖ СЕГА, ГОСПОДИНЧО, КАТО НЕ ТИ ИЗНАСЯ - ИЗНАСЯЙ СЕ
 - ше ни се бърка той в работата
 - Еми то, начи, уж си свали обувките, ама дойде с кални помисли...

Аз с кални помисли. Ооо, я си гледайте работата, притрябвала ми е тая простотия, аз я контролирам. Как да не я контролирам аз? Та нали аз си затворих очите, аз го скалъпих това с мозъка, аз седнах на тоя шибан площад и реших да си затворя очите, само защото не ми харесва това, което е отвънка.

 - Е ТО И ТОВА, КОЕТО Е ВЪТРЕ НЕ ТИ ХАРЕСВА
 - нема угодия
 - Начи, тия, начи, дето им писва от навън и се обръщат навътре най-много ги мразим...

К'во, сега ше ме карате да се чувствам имигрант в собственото си съзнание? Ебахти и тъпите гласове дето сте, защо изобщо съществувате?

 - ЕМИ НАЛИ ТИ СИ КОНТРОЛИРАШ МОЗЪКА?!?
 - а така нали ти създаде всичко откъде сме ние тогава
 - Много е важен, начи, ама само знае да зяе...

Писна ми. Исках да им запуша устите, но те нямаха усти. Всичко излизаше от нищото и се връщаше в нищото. Единственото, което страдаше, беше моята библиотека. Гласовете заповядваха на пощальоните да направят пълна бъркотия и да решават кое съм преживявал и кое не. Да бърникат из моите дежа ву-та или истински случки и да си измислят игрички кое е знание и кое е измислица. Трима пощальона се събраха под секцията "БОЛКА" и почнаха да свалят на количките си книги като щяло и нещяло, блъскат там, трупат да има, после се засилиха към рафта "НАСЛАДА" и почнаха да редят под надписа. Накрая не стигна място и почнаха да свалят стари книги, които си седяха на този рафт, да ги носят към "БОЛКА". Разплаках се. Изкрещях. Те ме видяха, спогледаха се съзаклятнически, и тримата хванаха една книга, посочиха мене, кимнаха и хукнаха с книгата към рафта "ПРИМИРЕНИЕ".

Хукнах срещу тях. Скочих на единия на гърба, почнах да го налагам по главата, той пусна книгата, другите я взеха и продължиха. Тръгнах да дърпам и втория, той издърпа книгата от третия, халоса ме по главата и продължи към рафта. Тръгнах да настигам третия. Подминавайки рафта "ЕТИКЕТ" препънах пощальончето, но той се обърна и го стовари върху главата ми. Всички гласове в мозъка ми се изсмяха. Аз вече си късах косите, размятайки книги от секцията "ЕТИКЕТ" докато накрая табелката не се отлепи и под нея не лъсна предишна табела, с надпис "ШИЗОФРЕНИЯ". Третият, който беше зад мен, ме настъпи по главата докато бях на земята и взе от другите двама книгата. Постави я на секцията и си избърса челото с ръкав. Аз отворих очи.

***

Седях на централен площад... някъде. Навсякъде около мене се носеха ужасни звуци, някакви стържения, флексове, викове, на различни езици. Шум от трамвай, каране, бой. Псуване от полицаи, една бабичка не чува на магазина да си вземе рестото, тропане на токчета. И по средата на тоя централен площад някъде... седях. Исках да стана и да тръгна нанякъде, бях нервен, щото понякога верно, че има нерви, ама понякога има и нерви! И тоя път бяха нерви, изтощителни, и нямах силата просто да си затворя очите и да се преструвам. Исках просто да се изправя и да тичам към някое по-спокойно място.

Исках да запомня всичко това, което видях, винаги да го знам, но един човек дойде и ми наби шамар. Погледна ме сурово и ми каза:

 - Ти трябва само това да запомниш - човека само знае да зяе.

Синдром на Томпсън

Малко по тинтински ще навлезем в разликата между Томпсън и Томсън с това определение, тъй като никой уважаващ себе си писател (какъвто аз не съм и по трите параграфа - не съм писател, не се уважавам и със сигурност не съм на себе си) не би спестил на читателя си проучването зад даден труд (с читател аз и без това не разполагам, ама карай).  Би било мързеливо от страна на един драскач да не обоснове символите и препратките си, а не бива да опропастяваме доброто реноме на хората на изкуството. Ще си кажат, че сме лентяи. Пфф.

Синдромът на Томпсън е моя необразована приумица, която не трябва в никакъв случай да се бърка със синдрома на Ротмунд и Томсън. Синдромът на Ротмунд и Томсън се изразява най-често, доколкото разбирам, в кожна атрофия, ангиектазия и повишения риск от остеопороза. Любопитно състояние - читателите на четива като Джонатан Ливингстън-Чайката, Ошо, Норбеков и тем подобни шарлатани често претендират, че го имат, тъй като си внушават, че могат да летят, но същевременно не са птици. Очевидно такива писатели не се уважават като налагат идеята, че разликата между птицата и човека е, че птицата мечтае, следователно лети. Един голям кур за биологията, която е предпочела да твърди, че всъщност разликата е в кухите кости. Още по-голям кур за многото самоубийци, които са се замечтали и им е скимнало, че от мост не се пада, а се полита. Както и да е де.

Синдромът на Томпсън всъщност е много често срещано състояние, винаги ескалиращо до неизмерни висини, особено в третите страни и псевдотретите страни (като например България). Синдромът на Томпсън получава една от най-примитивните си дефиниции може би с Кафка и нему подобни писатели, обаче при появата на Хънтър стига последния етап на хипотеза и добива вид на завършена теорема. Синдромът на Томпсън се изразява най-вече във физическата, психическата и може би материалната неспособност да завършиш един труд. Това е като балканската версия на творческа криза. На балканите творческа криза не съществува, защото творческата криза се поражда от скуката, до която води сътворението. Хора, които са набожни, биха се обидили, но има причина човешкия свят е да в постоянен конфликт - на седмия ден Господ казал "Скучно ми е". И бидела Война. Хора, които вярват в гръцката митология също може би биха се засегнали, но нека си признаем, че Прометей (освен Хитлер) е единственото същество, което заслужава газовата камера. Или поне да не го кълват какви да е други пернати, ами чайки на име Джонатан Ливингстън - ВСИЧКИТЕ така трябва да се казват, за да опровергаят предполагаемия индивидуализъм, който иронично не се просмуква в тълпите, образували се покрай писането на тая бълвоч.

Ей, мама му деба, както се появи Боен Клуб, в който Тайлър Дърдън казва "Вие сте пионки, не правете к'вото ви се казва" и всички разбраха от това послание "ооо тоя ме кефи, ще правя к'вото той ми казва", така и Джонатан Ливингстън се изяви като литературния феномен, който с претенция за индивидуалност накара хората да се държат още по-еднакво.

Много се отклонявам от темата, но все пак и аз май страдам от този синдром на Томпсън, а той е като антипод на творческата криза. Видите ли, хората в по-развити страни могат да си позволят творческа криза, защото са видели поне една реализация на собствена идея, че напълно да я загърбят. При заболели от Хънтърия загърбването не се наблюдава по същите причини, тъй като пациентът никога не е видял една негова семка да върже. Загърбването идва от постоянното непостоянство в околната среда, която като червен комунистически мак - плевел пречи на израстването на каквито и да е други култури, които ще допринесат за засищането на нашия колективен организъм и могат само да имат ефекта на изпадане в безсъзнание.

Вариантите са очевидни - откажи се, продрусай се или се самоубий. Хънтър Томпсън е предприемал и трите. По няколко пъти. Общо взето ако нямаш идеи - това е творческа криза. Толкова просто. Ама ако имаш идеи, но няма абсолютно никаква вероятност да видят реализация докато си жив - тва вече е синдром на Томпсън. И съответно не помага, когато някой седне и почне да ти цикли,че трябва да ги реализираш, ама тва е съвсем друг въпрос. Предполагам, че може да се счете и като синдром на Буковски, ама Буковски е много по-комплексна анамнеза.

Както и да е де, причината да ги пиша тия работи винаги е точно тоя синдром. Това са отявлените симптоми. Аз съм в страната на прилепите откакто се помня и със сигурност не са ми трябвали абсолютно никакви психоактивни вещества, че да стигна дотук. Еби му майката, навсякъде по света ни възприемат като Румъния, тя е оригиналната автентична страна на прилепите и ми тича. Не моа да гледам, все се удрям някъде и пищя на умряло, нося се панически, адски неадекватен съм през повечето време и се събуждам с гъза нагоре. Аз съм прилеп. Може би мой сънародник е ухапал Хънтър Томпсън по врата още като е бил малък и се е превърнал във вампир на безнадеждността. Затова и малко хора го понасят, така де - другите вампири. Ма както и да е де, прекалено оптимистично завърших тука, така че Робин Уилиамс се самоуби от дългове, а не от шибаната творческа криза. Тони Скот имаше идея, ама не успя да полети от моста, ми напротив - разби се. Имайки предвид, че е оставил предсмъртно писмо, най-вероятно не е и очаквал, че ще полети, така че не знам колко идеи са му останали, но е имал идея какво се случва. А аз... това е най-песимистичния от всички краища:

Аз още съм жив.

Щото мога

В живота винаги е имало и винаги ще продължава да има едни фундаментални принципи, които са неоспорими, постоянно отпечатващи се в съзнанията и подсъзнанията ни, непоколебимо функциониращи под носа ни и навсякъде около нас и вечно доказващи и предоказващи своята специфика, бетонирайки се до мозъка на костите ни.
Предвид тези фундаментални принципи, един от тях е ние да сме хора, да ни се живее и да намираме смисъл в цялото това нещо, дори и това да значи оспорване на абсолютно всеки един от тези фундаментални принципи до образуване на главоболие с визията на размазан череп в стена. Дори и да значи тотално себеотрицание. Понякога трябва да се отречеш от идеята за себе си за да можеш да бъдеш себе си и това е нещо, което ние не можем да допуснем, защото нищо не е перфектно.
Но има причина нищо да не е перфектно. Наистина има и може всеки да си сглобява идеята за това каква всъщност е основната причина, а и по някаква морална задръжка се караме да си мислим, че причината е само една. Понеже така казваше даскалката, за да ни вкара в правия път, някво не е важно да си намериш 1000 причини да не правиш едно нещо, а 1 причина да го направиш. Ама причината никога не е 1. Има 1000 причини Вселената да се уголемява, размножава и да се имплементира в безброй различни комбинации от собствените си съставки, за да може да продължава да се уголемява и размножава. Когато разполагаш с тези неизброими качества ти си един вид божество. В смисъл ти си супербожество. Ти си ГигаБог. Възможностите са безкрайни и причината това разнообразие да продължава е, че може. Според мен това е най-фундаменталния от фундаменталните и най-принципния от принципите. А и тук се спазва правилото, което даскалката разправяше - не е важното да си намериш 1000 причини да не можеш, а 1 да можеш.
Съответно ще приложим този принцип на практика. Вие заставате пред мен, всички. И аз ви питам "А бе... вие защо изобщо живеете?".
И вие се гледате тъпо, гледате тъпо в земята, намирате 1000 причини, поради които вашето съществуване е абсолютно безсмислено, няма да е от полза на никого, няма да промени нищо в реалността, в която тези фундаментални принципи продължават да се самоналагат върху всичко около нас и единственото, което ще искате да промените е точно тези принципи и в опита си да го направите, ще нараните и/или унищожите себе си И други. Та защо изобщо живеете? И тогава сред вас става един човек, усмихнат, уверен в себе си и въоръжен с типичните за един смъртен, но нахакан нетърпение и склонност да пренебрегва празни приказки... става и казва "Задай ми го пак тоя въпрос?". И аз се съгласявам.

 - Защо живееш? - казвам аз.
 - Щото мога - казва той.

И следва един момент в баскетболните микстейпове из интернет, където някой те е финтирал толкова брутално, че всички почват да викат "ОООООООООООООООООО", да вдигат ръце и да превземат баскетболното игрище, да те носят на ръце и да те приемат за ТераУлтраБога, пред който всички други божества треперят и се кръстят или правят еврейски звездички или квото е там, дето правят. Затова го прави Вселената и за мен това е фундаменталният принцип. Тя просто може. Покерът е, поне за мен, прекрасният пример за живота. Имаш прекалено малко правила. Тая комбинация е печеливша, тая е по-печеливша, но понякога незавидно ниската комбинация е по-печеливша от нечия друга. И това са едните принципи, другият основен принцип е, че ти се дават карти и чипове и ти можеш да правиш с тях каквото си поискаш. Каквото си поискаш. Съответно има и последствия от тези действия. Това също е основен принцип. Имаш 5 чипа, даваш 5 чипа, нямаш 5 чипа. Оня срещу тебе губи 10 чипа, ти печелиш 10 чипа. Основни принципи. Елементарна логика. Но за жалост хората сме елементарни същества, поне за мен, и дори елементарната логика ни убягва или не ни изнася. И се опитваме да я променим. Опитваме да разбием стената с глава. Ама не става, защото има една елементарна логика, според която най-вероятно главата ще се счупи първа. И в случая аз мога да се подигравам с хората, които си чупят главите, щото няма причина да го правят. Но тогава и аз ще греша, реално има причина. И аз пак задавам въпроса:

 - Защо си чупиш главата?
 - Щото мога.

Място за всеки

Скоро ако продължавам така ще напиша книга и няма да става за нищо, но пак ще е по-добра от повечето книги на пазара. Говорим си с поет за проза под един мост в Благоевград и аз му казвам за мъдростта и целите. Той също признава, че е пазител на цитати, но преравя книгите за тях. Аз успявам да ги изровя без да се изгубя в бездните на авторските съзнания. Може би ми липсва приключението, но не ми липсват глупостите.
Но ми се струва, че и да напишеш книга е провал. Значи, че си се отказал. Значи, че най-накрая си намерил думите. А думи под път и над път, но и под дърво и камък. Хем има, хем няма. Затова поетите правят поезия, ама по-скоро проезия. Или поза. Единият вариант е да изнасилиш речника си, пунктуацията си и словореда си. Другият е просто да напишеш по-кратка проза в повече редове. Аз пък ако кажа, че пиша поезия в повече абзаци, пак ще е самонадеяно, но пък нямам нищо против, защото гадните писатели са самонадеяни егоисти, а аз не се възприемам като писател. Музикантите пък са префърцунени лентяи, но не ме възприемат те като музикант. Сред поетите не съм поет, а сред читателите съм всичко друго, но не и читател. Така че съм най-доволен когато някой дойде до мен, усмихне ми се и добрите му намерения му позволяват само да ми каже "харесва ми това, което правиш". А какво правя аз? Това вече е друг въпрос, който етикетът не ни позволява да зададем.
Защото аз не правя нищо. Нищо не правя. Нищичко. Имам време само да мисля, да тровя с мисли чуждите съзнания и да им смуча от портфейлите, защото в капитализма капитала се върти сред някои, но всички зависят от него и се получава да си гоним опашките, а аз съм просто бълха на нечий задник.
Но защо не работя? Това наскоро ме попитаха, защо не съм сервитьорка? Ами нека видим, почнах в една гимназия да изучавам физика. Даскалът по физика, дето не знаеше физика, ми каза, че не знам физика. Затова отидох в университета да уча английски, да ставам преводач. Станах преводач за малко, но шефа ми каза, че не ставам за преводач. От университета ми казаха, че оттам се излиза само учител. Но ми трябва педагогика. Аз съм мизантроп, не ставам за педагог. За сметка на това станах продавач, но всички клиенти ми казваха, че не съм за продавач. От време на време пеех, свирих на пиано и китара, обаче ми казваха, че не съм певец, не съм пианист и не съм китарист. Пиша, но нямам жанр, защото всички са си присвоили жанровете. По едно време побачках за кратко на един строеж, но собственика на строежа ми каза "Ти не си строител". Бях бояджия, но организма ми казваше всеки ден през сълзи "Не си бояджия." Пробвах се в колцентър, но ми казаха, че не съм могъл да чета сценарий. За сметка на това един адаш ми даде сценарий и ми каза, че чета много добре сценарий, обаче той кинти няма, а и още не е драматург. А и актьорите му викат, че не става за драматург, щото не пие ракия. Сега съм преводач пак и там ми казват "Ставаш за преводач, но не си още преводач". И сега какво съм?
Един българин казва "Няма да се обидя ако ме нарекат любител, защото да обичаш е талант". Слушам Дюк Елингтън и ги пиша тия абзаци и се сещам за едно интервю с него.
Питат го откъде са му дошли идеите и той отговаря, че има милиони мечти и че по цял ден друго не прави, освен да мечтае. Съответно интервюиращият казва "Мислих, че свириш на пиано", а той засвирва на пианото и отговаря "Това не е пиано, това са мечти".

Мечтател? Едва ли ставам за "мечтател". Не и като съм мизантроп. Но там някъде е моята професия и може би някой ден ще я намеря. А може би аз си нямам професия. Някои хора са родени без родители. Други хора са родени бездомни. Аз може би съм роден безработен. Не отива на един човек да си плюе по съдбата. Не му отива, а и не му носи резултат. Така че ръся цитати, защото да намираш цитати е лесно, ама да намериш думи е най-трудното. Джак Кероуак го е казал с надежда. Някой ден щял да ги намери думите и щели да бъдат прости. Ама той е мъртъв прозаик, а един мъртъв поет пък казва "Място за всеки и всеки на мястото си".
Моето засега е тука.

"Медиите..."

Една приятелка имаше даскал по реклама, който много обичаше да блудства с идеите на учениците си. Сложихме с нея няколко празни листа за домашно и аз почвам да раждам идеи за рекламен плакат. Нещо на няква социална тема, изразяващо няква позиция. Аз, разбира се, съм скептичен, щото го знам тоя къв е кретен горкия и квото и да измисля ще бъде брутално осакатено. Та накрая една от идеите, която решавам е следната картинка:

 - Просяк подава ръка на камера, която е качена върху торби с пари и го снима. Като от детските, като ограбват анимационните герои банка, с доларовия знак на тях. Отдолу надпис "Болен здрав носи".

Тя ме пита що съм толкова скептичен и аз винаги съм се замислял какво ми е мнението за рекламата, мнението за медиите и т.н.

И някак си винаги се сдържам да коментирам по-сериозно от някъв смотан бъзик на тема рекламите на банка ДСК, примерно, като "дръпни заем за да си купиш кола, че да не се возиш в метрото" или "дръпни заем, щото на жена ти й писна да се къпе в твоята евтина баня, при положение, че на съседа му е по-голяма" и "Тийн кредит за финансова култутра".
И се замислям, че реално съм покрил вече всичко. Брат ми ми се подиграваше, че съм стискал ръката на "тоя педерас Драго Чая" на живо по БНТ. Бях в двете предавания на Вучков, което значи, че мои съученици ме бяха заварили 6 месеца по-късно в Господари на Ефира как се бия по главата на няква негова тъпа история. Видях и как една наша певица, която още не беше достатъчно голяма да има лична карта, беше жестоко посечена от Вучковото впечатление за това тя колко е "сексуална" докато пее. Взимаха ми интервю от вестник Преса преди да фалира и молим ти се там освен че се казвам Денис Попов ми и съм бил напуснал Софийския Университет щото знам повече от учителите там и някви сензационни големи букви оповестяват невероятната новина, че съм бил на стоп до Джулая и съм си дал последните стотинки за дюнер. Цяло чудо, че бултаймс не са ми отделили статия с послеслов "(ВАЖНО!!!)". И, разбира се, всичко беше моя вина. Всичко беше извъртяно така че аз съм се изгаврил, аз не съм знаел кво говоря и така нататък. Еми здраве да е. Един съученик като е бил на 5 примерно си го давали по Кой е по-по-най и го питали кво иска да стане като порасне. Той казал "Искам да стана камионче". Правилно бе! Дайте го него, много е прав. Искам и аз да стана камионче. По-адекватно е. Аз просто искам да се занимавам с изкуство, да се еба и дебила. Та и са ме дават по едно предаване, пей песни, аа, уу, ама ще те изрежем от записите, щото пееш някви простотии от сорта на "Колко лева ни трябват за да се обичаме" или "На красиви външния вид им отнеми и ги гледай как стават по-красиви".

Та както и да е де, връща се тая мома веднъж от даскало и я питам тоя по реклама как й е редактирал идеята за "Болен здрав носи". Тя ми показва следната картинка:

 - Просяка махнат. Торбите с доларчето махнати. Останала само камерата на статив, който е под формата на знака на долара. Отдолу следния надпис:




"МЕДИИТЕ..."

Една тишина

Има една тишина след всеки голям провал, която мирише на безразличие. Въздухът навсякъде около теб е тежък, но ти си се отказал да го дишаш и изведнъж организмът ти сам си е намерил ритъм да се справя въпреки липсата на каквато и да е мозъчна активност. Ти седиш и гледаш. Гледаш си провала. Гледаш си загубите и си мислиш, че нищо няма значение. Дори ако се самоубиеш. Тогава даже ще стане по-лошо. А още по-лошо ще е за теб ако не стане по-лошо тогава. Всичко е сиво. Навън е дъжд. Такъв какъвто го знаеш. Поройния градски дъжд дето в низината не го познават. Дето прави дърветата тъмнозелени, блоковете сиви, от който мухлясват стените на изоставените сгради и ръждясват решетките на прозорците. Но улиците се измиват. И спират да миришат. Има някакъв оптимизъм в тази трагедия. След като нищо не е от значение, след като каквото и да направиш последствия няма, ти решаваш да правиш това, което искаш. Виждаш грешките, поникнали от труда, който си посял и разбираш, че всъщност на никого не му пука. Само на теб. Точно до теб, около теб, всеки апартамент в тия порутени панелки, всеки чува същата тишина. Всеки слуша дъжда по своя перваз. Всеки гледа сивите дървета от своя ъгъл и никой не предполага какво ти е теб. Нито предполага, че съществуваш. Нито пък ти предполагаш, че те съществуват около теб и са се потопили в бездната на собственото си съществуване. Всички просто седим и се разлагаме и никой не прави нищо по въпроса. Освен тия, които правят и посрещат неизбежната зла участ на това да действаш в море от бездействие. Да плуваш в мъртво течение. Цялата тази енергия, която се създава пречи на оптимистите да бъдат оптимисти, но те въпреки това го правят. Защото ако има нещо, с което оптимиста се отличава, то е липсата на всякаква логика и отказът да се подчини на законите на Вселената. Те затова и повечето умират. Защото прекалено много се вкопчват за живота. Толкова интензивно го живеят, че накрая духът им кой знае с каква засилка къде отива много след като тялото им е прах. Знам къде отива. Аз го дишам. Не излита в космоса със сигурност. Имах такава теория, че хората стават звезди. Хипереволюция. След като Айнщайн казва, че за да стигнеш скоростта на светлината трябва да си промениш значително масата, предположих, че човекът става нещо повече от човек когато енергията в него е повече отколкото тялото може да понесе. Всеки физик би се съгласил, че всичко е енергия. Какво ми пречи аз да стана звезда някой ден... освен огромното безразличие де. Въобще не ми пука. Най-много да стана черна дупка, ама ако има пасивни черни дупки. Такива дето просто си седят и не правят нищо, само чернеят. От време на време хапнат нещо и го изплюят обратно. Кажат си „нее... няма смисъл... живей бе“.

И не е като сега, вторник на обяд, да е голям провал. Даже напротив. Имам си любима. Имам си и работа... горе-долу. Мога да си почина. Мога да се наспивам, да мисля, да творя, имам свобода каквато никога преди не съм имал. И въпреки това аз седя и гледам сивите дървета и панелки. Слушам джаз. Гледам дъжда. Пия кафе. Само камина нямам. И пиша на клавиатура, а не на пишеща машина. И някак си, въпреки идилията, в която се намирам, аз мисля за провалите и за безразличието. Няма значение нищо от това. Всичко е преходно, хиля се и целувам през нощта приятелката си. Всичко е лайна, хили се адаша. Ние сме безформени купчини проблеми, които просто се нагаждат по околната си среда. Както Брус Лий казва... сипваш водата в чаша, тя се превръща в чаша. А ние сме предимно вода. Аз знам. Когато не рева от яд, рева от алергии. А когато съм пресъхнал, пак се намира вода да ми тече от носа. Пак се намира да ми изтече от оная работа. Понякога дори от гъза. И решението на тоя проблем? Какво мислите, че ми казват хората? Дехидратираш се, пий повече вода.
А бе ебете си майките, писна ми от вода, аз едвам я изкарвам цялата от себе си, вие искате още да пия. Било здравословно. Да ви пикам на здравословието. Няма нищо здраво в словата ви.

Всичко го прахосвате. Мрънкате ми, че е скъпо да се живее. Ми яжте по-малко, пийте по-малко, не пушете... какви сте вие изобщо да ми давате наклон да хуя какво да правя? И как да гледам на живота...

Оптимистите са най-голямата сган, ненавиждам ги. Представи си, че лежиш смъртно ранен на улицата. Може би ще оживееш, ти винаги оживяваш, нищо, че си смъртно ранен. Но идва полицая. Не ти казва „Добър вечер“. Не се легитимира. Не те пита кой те е ранил. Просто прикляка над тебе, бърка ти в червото и почва да рови с пръст:
- Ти що ревеш бе? Мислиш ли, че това е рана. Ти ако знаеш какви рани съм имал и не съм бил жалък като тебе.

И може и до сърцето ти да стигне и да го изтръгне, да си поиграе на двайсе и едно с него, да го подхвърли на колегата, да си направи вечерта.

- Що ревеш ти бе? Само да ми цапаш улицата и да ми разваляш работната вечер. Да ми заемаш от времето и нервите. Я стига! Животът е хубав, педерас смотан! Спри да пречиш.

И няма кво да направиш по въпроса. Просто седиш и кървиш. Дори не можеш да ревеш, щото повечето кръв ти е изтекла, а и тоя ще продължава да ровичка. Евентуално ти връща сърцето и ти се подиграва:
- Аз само се бъзикам бе, ти пък насериозно го прие.

Еми... Кот такоа. Ставаш, прибираш си червата, изпиваш си кръвта от локвата на улицата преди да дойде някоя кола и наистина да умреш. Ма няма как да умреш. Животът не се умира. Животът се живее. За жалост или не. И всичко е еднакво. Дори кръвта по улицата ти е сива. И се прибираш и има една тишина. Ох, тая тишина. Тя те навестява след всеки провал, но не си тръгва след всеки успех. И ти си държиш червото, ама няма как... губиш малко по малко, крачка след крачка. Като Прометей. Докато стигнеш до леглото, заспиш и на сутринта се будиш с нови органи, готови за вечеря. Кой ще бъде днес? Откъде ще започне този път?

Има една тишина... И да, тя те кара да се замислиш, че наистина можеш да правиш каквото искаш. Което е оптимизъм. Да знаеш, че каквото и да се случва, винаги ще я има тишината, в която можеш да се провикаш, можеш да посвириш, да попееш, можеш да направиш каквото си искаш в тая тишина. Обаче оптимизмът приключва тук. След това идват последствията. Те идват ако правиш нещо и идват ако не правиш и нищо. И после пак тишината.

И защо я пиша? Защо всички правим нещата, които правим? За да се разсеяме от тишината. Затова слушам джаз, затова пия кафе, затова пиша. Защото тишината не ме убива, но не ме и съживява. А и не знам какво точно съживява. Дори и да се съживя, всичко е преходно, хиля се и целувам през нощта приятелката си. Всичко е лайна, хили се адаша. Ние сме безформени купчини проблеми, които просто се нагаждат по околната си среда.

А околната ни среда?

Една тишина...

До изкуствените хора

Тези, които твърдят, че са хора на изкуството.

Заявявам без никакви съжаления, че се отказвам от амбициите си да запиша албум. Ако някога стане ще стане. Ако не - здраве да е. Вече спря да ми пука, претенциите на хората ме изсушават. Мога само да изразя огромното си недоволство към критиците на което и да е от изкуствата, които до момента хората са измислили и продължават да измислят. С навлизането на новите технологии думата "качество" съвсем изгубва смисъла си. Високото качество се мери по дължината на купчината валута, която подкрепя безпочвения детайл на един умиращ занаят, който и да е той. Високото качество вече не е високо, защото изкуството с такова качество помага на човека да се извиси. То е високо, защото стои на тънка и дълга финансова опора, която рано или късно ще падне. Винаги пада. Понеже се наричате хора на изкуството, ще наричам всичките, включително и себе си, с названието "изкуствени". Та така...

Драги ми изкуствени хора,

ние вече нямаме право да твърдим, че се занимаваме с изкуство. Ние сме акушери, които вадят мъртва купчина месо насилствено от утробата на изсушената и убита от умора и мъка майка на всяка творба - човешкото въображение. Очевидно то се изчерпа. Като изкуствен човек не ми се иска да разсъждавам по този начин, но явно и Музата, като всички майки, минава през периоди на цикъл и периоди на плодовитост. Аз лично бях първи свидетел на червените пръски. Почти всеки ден се събуждам с горчивината на творческия геноцид в устата си. Аз неведнъж съм плувал в тези течения, за да се опитам отчаян и безнадежден някъде там в дълбините да намеря зрънце, което е покълнало по някакви несъществуващи вселенски закони. Просто ще трябва да изчакаме. Ще трябва и да спрем, очевидно, да се опитваме да се намесваме в тези неща. Музата си знае времето и мястото. Очевидно то не е тук. Явно то не е днес.

Дори и да е днес, не помага да се издокарваме като капути, че да не разпръснем плода си, а да си го мажем по лицата за да се чувстваме по-пълноценни. Ние търсим просто удоволствието. Ние не правим любов. Ние се ебем. Ние не правим изкуство. Ние сме просто изкуствени.

Години наред ми бе повтаряно, че аз не трябва да се занимавам с нещата, в които намирам смисъла на живота си. Когато почнах да пея ми се подиграваха. Смяха ми се. Упрекваха ме. Насърчаваха ме. Промени го, недей така, не можеш, откажи се, дай малко по-добре, отивай на уроци. Когато почнах да свиря на пиано ми казваха "Ти страхотно пееш, спри да свириш на пиано. Не можеш". Когато почнах да свиря на китара "Стой си на пианото, ти си перфектен пианист, но не можеш да свириш китара". Като почнах да пиша ми казваха "Откажи се, текстовете ти са дълги, ти си китарист". Пианисти ми упрекваха пръстовката. Китаристи ме упрекваха, че не си сменям струните. Новите поети ме упрекваха, че пиша клиширано. Накрая ме упрекваха в морално позьорство, в мързел, в робски манталитет. Признавам, изкуствени хора, звучи като мрънкане. Упрекваха ме и че мрънкам. Най-много ме упрекваха, че мрънкам. Но аз не спирах. И няма да спирам. Това е единият ми талант, който отказвам да заменя или да спестя на хората. Особено на изкуствените.

Вие продължавате, скъпи мои изкуствени хора, да отсявате резултата от вашите фантазии и мечти и като дегустатори просто жабуркате и плюете докато не откриете този единствен изтънчен вкус, който ще ви послужи за пред изисканото жури. Но въпреки че аз си приписвам вината, която всички ние носим, отказвам да нося бремето на тежките последствия, които ще дойдат след изявяването на този твърде самоубийствен и безличен избор. Отказвам да се преклоня пред стандартите на един нестандартен шаблон.

Отхвърлям, уважаеми изкуствени хора, вашето т. нар. "изкуство" и продължавам да правя това, което съм правил цял живот. Да се изразявам. Да споделям. Да раждам идеи и да се опитвам да ги реализирам въпреки абсолютно всеки брутален удар в топките, който има обществото да нанесе щом чуе тази пагубна псувня. "Идея". Платон да го духа. Моите идеи имат консистенция. Моите идеи могат да се пипнат. Моите идеи можеш да ги вдишаш, можеш да ги видиш, можеш да усетиш тяхната плътност, можеш да ги фразираш и със сигурност можеш да ги извършиш. Ако искаш! Ако не искаш, се успокоявай с лекциите на Платон. Аз не съм Платон, аз съм Диоген бе бате. Не искам да съм Сократ да отида на пазара и да кажа от колко неща нямам нужда. Искам да съм Диоген, да изпълнявам. Аз ще правя музика с дъска и пирони ако трябва, но не и с инструмент за пет хиледарки в студио за петдесет хиледарки и всеки скептичен осъждащ поглед, който посмее да ме озари, ще бъде гасен с равната по големина и обратната по посока сила. И не ми пука колко силно крещите и пред колко хора, че аз не уважавам публиката си заради финансовите си недъзи, "качественото" си непостоянство и необратимия и без капка колебание изричен отказ да възприема себе си или ваште думи сериозно. Аз ще продължавам да правя това, което съм си наумил и дори няма да отстоявам тази своя позиция. Няма да се боря за това свое право. Аз просто ще ви се смея. Ще ви се подигравам, и то с чиста съвест. Само съвестта ми остана.

Всеки път, в който ми е казвано, че ми ръждясват струните, аз съм плакал над тях и съм се потил над тях... те са закалени в моята кръв. В моята кожа. Всеки път, в който ми е казвано, че нямам глас, аз съм го извисявал въпреки жлъчта си, въпреки астматичната изтощеност, въпреки недостига на чисти намерения в белите ми дробове. Всеки път, в който ми е казвано да се погледна съм се носил с преиграна гордост за да мога да бъда огледало на противоположностите, в което вие да видите какви не сте и да се отвращавате от мен, защото нямате смелостта да ми подражавате и искате да носите маските на многото ви личности. И аз буквално съм се къпал във вашите плюнки, защото те нямат съдържание и стойност. Те са напъни от чиста вода, която повече не може да трае и да населява отдавна изсушена неплодовита почва.

Ние бяхме хора, имахме толкова много, ние бяхме изкуство. Сега сме изкуствени. И аз ще поема тази вина, колкото и вие я заслужавате, но ще откажа да я нося с гордост, като медал. Даже напротив, ще си я окача на стената на срама, при другите трофеи, които съм гонил в детската си невинност само за да осъзная, че те са просто цветя, които виждам красиви и ярки и късам, без да се замисля, че ще се разпилеят на черен прах по земята. Ще ги окача и ще чакам и те да се разпаднат. Защото стената на срама ми е направена от гипсокартон и когато той изгние и падне, зад него ще се разкрие мраморът на моите вечни постижения. И когато се разкрие аз ще бъда готов не да го опропастявам, като го окичвам с посредствени декорации, а просто ще се грижа за него. Защото когато ме замеряте с яйца и развалени домати, гипсокартона ми загнива, но мраморът остава. Не само остава, той се измива от отпечатъците на грешните ръце, които са го докопали и почва да свети като огледало, в което още повече да се отвращавате от себе си.

Така, близки мои изкуствени хора, ще завърша това свое надменно обръщение към вас. Аз ви обичам и ви желая само най-добрите неща. Но това, което искаме никога не е това, което получаваме. Затова ако все пак ви се случат лоши неща или сторите лоши неща, аз ще приема ролята си на съучастник, но няма да го правя с усмивка, а с погледа на човек, на когото не му е останало нищо друго, освен да си каже това, което му е на акъла, докато той съвсем не е избягал. И то няма да е критика, мои незаменими изкуствени хора, то ще е изявление. Изявление, изградено от мрамор. Можете да го откраднете, можете да го надраскате, можете дори да го натрошите, за да не ви напомня колко сме прокажени, сравнени с него, но ако ще се опитвате да го бутате, го бутайте с всяка възможна капка енергия... Стени не се разбиват с глави, особено ако са тикви.

Това имам да кажа, мои любими изкуствени хора. И аз съм изкуствен като вас, но не отричам изкуството. И не го критикувам. Аз просто му служа на всяка цена. И когато утробата е готова, ще изстрелям към нея възможно най-красивите си обичани деца. И когато се изстрелят обратно от розовите завеси на майката Сътворение няма да им се налага да прохождат, защото ще са вече полетяли.

Нещо гнило в Дания...

Върнах се от Гърция и се почнаха разговорите за живота в чужбина, живота в България и като цяло склонността към самоубийство сред различните територии.

Дори не знам защо го пиша това, не съм фен на Шекспир, 1:21 през нощта е и цяла Гърция прекарах с писателя и навсякъде го промотирам като писател. Той пише, не аз. Той знае какво е да седнеш на пишещата машина и да кървиш, аз само ги знам препратките. Аз съм чел, недочел. Аз съм кинофен, който дори не учи кино в НБУ. Аз съм като дете, което се вмъква по средата на филм на братята Коен, не съм на място. Само една буква ме дели от героя на Стийв Бушеми в Големия Лебовски, Дони. А и съм обречен...

И като него, между другото, не правя разлика между Ленин и Ленън. И двамата са хора, и двамата са виновни, макар и по своему. Коен братята като правят филм си го правят като че ли за себе си и критиците ги хвалят, може би, поне според мен, защото не могат да ги разберат. Когато седнеш да гледаш филм на братята Коен, не сядаш да гледаш филм. Не е като едната крайност, като например, да седнеш да гледаш някоя комедийка, както казваше един семеен приятел, да си отпочинеш малко, да не си напрягаш мозъка. Не е и като да седнеш да се възхищаваш на класиките и да издигаш имена като Копола, Кубрик и Стоун на пиадестал. Друго си е при братята Коен. С тях, поне аз, мога да си поплача, мога да се посмея и да забравя, че реалността съществува, дори и точно тя да ми е набутана в лицето с един неповторим хумор. Когато сядаш да гледаш техен филм, не го гледаш за да ги разбереш, а за да видиш мътно огледало. Смешно ти е, защото ти изглежда абсурдно и познато, но не знаеш какво точно гледаш. Недовиждаш, че там, измежду редовете на сценария, си ти - гол, грозен и размазан. 

Така и аз ще напиша нещо абсолютно безсмислено, което почва от средата и свършва в нищото. Не съм фен на Шекспир, мога да намеря откъде идва гнилото в Дания, но за мен е ирония, защото майната ви. Майната ви на всичките... Какво значи да си писател? Да пишеш? В двадесет и първи век, когато хората са изобретили движещите се картинки и никой не чете. Самоубийство. Никой не чете. И щом никой не чете, какво ми пречи на мен да си пиша каквото си искам. Стига да не пиша, че Бойко Борисов е тъпо безкомпромисно копеле, всичко е наред. А дори и да го напиша - нима може да чете. В интернет върви снимка с личната библиотека - пълна е със снимки. Човекът е усетил духа на времето. 

Иронията на нещото гнило в Дания е, че се възприемам като музикант, дори и повечето музиканти да не ме възприемат така. Възприемам се и като поет, въпреки че поетите днешно време не обичат архаизми от рода на ритъм, рима или, оле мале, смисъл... и един приятел е музикант, използвам думата "приятел" много лековато и много по мой си начин. Той не живее в България. Той се прехранва в Дания като уличен музикант. Майната й на България, на много малко места човек може да се прехранва с изкуство според някви си статистики в САЩ. Ама в Дания явно може. И ето, завърших си заигравката със заглавието още в четвъртия абзац, но най-вероятно ще продължа да пиша, защото съм безработен, приятелката ми е далеч от мен, а мозъкът ми не иска да заспи. Творецът твори, защото боли. И сега не съм самотен. Текущия етап от живота ми не е самотен етап. Просто е болезнен. Защото сега е един от малкото моменти, в които аз не съм сам. Просто всички сме в лайната. И на всички ни е гадно и само плюем себе си, защото лайномета е високо над ямата и оттам ни се кискат с маркучите в ръка. Не плюем толкова нависоко, деба. И се давим в лайна, а пък в Дания трябва да е гнилото. Хамлет да го духа, че не се кефи на бохемията. Да го духате всички дето не се кефите на бохемията, в която и да е форма. Да го духат всичките форми, всъщност. Всичко е лайна. Ола ската. Направете си услуга. Отидете до магазина, купете си лимон, вземете и едно стикерче за цена. Напишете на него с маркер Е330 и си го сложете някъде на видно място. Да си знаете. Бих ви обяснил какво значи, но майната му, намерете си го, лентяи смотани. Бохеми тъпи. Етикети. Колкото и клиширано да е да мразиш етикети, аз ги мразя най-много.

За вас всичко е етикет. Хората на моята възраст се страхуват да се обвържат и да са си верни. Страхуват се от хората, които не изневеряват.

 - Вие са кво, гаджета ли сте?
 - Ами не...
 - Ами кво сте...
 - Ами предпочитаме да не си слагаме етикети.

Да бе, разбирам. Предпочитате да си вкарвате полови органи в устите, вместо да изкарвате от тях едно едничко съчетание от букви, които ще ви накарат да се чувствате отговорни за изборите, които правите в живота си. Любов, отдаденост, приятелство... живот...

Всичко е средновековна измислица за вас. Всичко е предъвкано и изплюто, смачкано от хронологията, която ни прави безсмъртна купчина трупове. Майната му, не знам дали това нещо има сюжет и не ме ебе, защото просто ми се чернее. Просто искам да ръся обиди срещу вас по най-лицемерния начин - в шибания блог. Като изтъркан герой от американски сериал. Защото не може да си говори човек с вас. Ако ги кажа тия неща на улицата ще ми се смеят и после ще ми кажат да благодаря на капитализма, че имам правото да ми се смеят. Щото като артист съм шибан комунист, нали? Предпочитам да ме застрелят на стената. Ебал съм ви и плоските половинчати съзнания. Мислете бе, хора. Мислете и говорете. Етикети. Полове. Ужас. Да не дава Господ, и го използвам само като изказване, да ви излязат някакви думи от устата, които после ще ви се налага да защитавате. Не дай си Боже да се изплюя върху Бог, да използвам името му напразно, за да опиша отвращението си от неговото най-велико уж сътворение - човека. Плюя на човека. Плюя на себе си. Плюя на мечтите си. "Аз съм кучи син, правя го дори на сън". Това дори не са мои думи, но вие пак няма да ги запомните. Друго си е тъпия Шекспир и тъпия Хамлет. Научете един поет веднъж бе, мамицата ви. Не е гнилото в Дания.

Та така де. На магистралата в Гърция открих нови хоризонти на мисълта за самоубийство. Ма аз съм продажно копеле, ако си намеря нишичката, в което и да е от безпочвените ми полупоприща, и не умра като куче на тротоара, няма да се самоубия и само ще си мисля. И това ще ме прави лицемер. Ми майната му и на тва, мисля си всеки ден. Ставам всяка сутрин с тази идея - какво ще ме накара днес да се самоубия? И винаги отговорът е един и същ - хората. Хората ми се молят. "Самоубий се, Денисе, молим те, защо изобщо се числиш към нас, хората". Това, което наричате човещина... то е виновно за всяко мое главоболие. Защото не е гнилото в Дания, а в главите ни. След Гърция не знам дали бих помогнал на адаша писател да напише книгата. Както той казва нямам понятие от сюжет и тука почнах поне 20 такива. Дано му помогна. Аз само това съм искал да направя - да помагам. Но душевната чикия ми става като родя нещо отвратително. Някакво грозно бебе аутистче, което може да прави гениални изчисления докато не може да си закопчае ризата и не обича да гледа хората в очите, а само да ги отхвърля по най-примитивния агресивен начин. Това е моята нова поезия. Това е моят бунт. Това е моят среден пръст към нормите. И никой няма да го счупи или отреже, защото не ви пука. И няма лошо. ребъл ребъл... бла бла бла... 

Всичко е лайна. Ходих в Сърбия, нагли са. Ходих в Гърция, тъпи са. Познавах македонци, самонадеяни са. Българите сме шибаните гали на империята на Европейския Съюз. Имаме си ракия, вместо отвара и това нашето няма превземане. Никой не воюва с нас, но ние воюваме помежду си. Няма лошо, идилия е, има някаква поезия в това нещо, а и всичко е лайна и хората са кретени. И аз не знам какво да правя. Не знам къде да отида. Много пътеки ми се предлагат - Дания, Гърция, Германия, Франция, не знам...  всичките ми се струват еднакви и гадни. Всяка пътечка досега в живота ми ме е довела до заключението, че за хора като мен място няма. Има хора, които ме приемат, но накрая патят, защото този свят не е устроен за мен. Може би стереотипа за Франция е за мен - аз лесно се предавам, не обичам да се къпя и дишам изкуство. Кефи ме, чувствам се у дома там... в "имагинерното", както се казва в превод на Шекспир. В гнилата Дания, дето за мен изобщо не е гнила. Гнилото е кофата с пикня, дето ще заема почетно място в музеите на модерното изкуство, вместо картина на дете, което те кара да плачеш или пейзаж на едно дърво, което стои срещу вятъра без да си задава въпроси за смисъла на живота... 

Знам ли и аз, и аз съм ебати дървото. Мястото ми е в музей. Восъчна фигура и най-вероятно ще се разтопя. Не знам дали ще остана в България. Не знам какво ще правя с живота си. И не бих ви питал вас какво да правя с живота си, защото вие досега не сте ми показали, че можете да дадете адекватен съвет по тоя въпрос. И аз очевидно не съм експерт.

 - Какво да правим с живота?

Очевидно да го живеем не е отговор. Никъде не го приемат. Не стои добре в сивиту. В нито едно сиви не пишем, че имаме опит като човешки същества. И няма и да имаме. Може би това е единственото, за което не лъжем в сивиту. Всеки има диплома, стаж, или некви такива простотии. Ма никой не е карал практика по честност. Никой не е ходил на морални бригади в чужбина. За даоистите зелени карти няма. Учебните заведения не издават сертификати за човек с ценности. Човек се учи докато е жив, предполагам. За жалост животът в повечето случаи е до упоритост, най-вече инатът срещу ученето. Шах и мат бе. Какво да правим с живота? Кажете ми! Как да го живея... Не трябва ли да обичам? Не трябва ли трудът ми да има резултат? Не трябва ли да се стремя към безценното? Или да ми се насажда страхът от смъртоносното Е330, дето всъщност си е една обикновена лимонена киселина?

Заебете експеримента с лимона и надписа Е330. Просто си напишете на тавана над леглото, че всичко е лайна и всяка сутрин се събуждайте с тази мисъл. Щото и лимона ще изгние като нас... В Дания имат ли лимони?